„Сега сме много слаби — казвахме ние, — хората от племето пели ще ни нападнат и ще заграбят земите ни.“ Но бедата беше връхлетяла не само върху нас, а и върху племето пели. И те бяха твърде слаби, за да се решат да ни нападнат.
Моят баща, Отобаск, силният човек, по това време бе вече много стар и много мъдър. Той каза на вожда такива думи: „Погледни, нашите кучета не са годни за нищо. Козината им не е вече гъста, не са вече силни и измират от мраза и от хамутите на шейните. Искаш ли да отделим кучетата вълча порода и да ги пуснем през нощта в гората да се кръстосат с дивите вълци, а останалите да избием? Така отново ще имаме силни кучета с топла козина.“
Вождът се вслуша в думите му и скоро племето Бяла риба се прочу със своите кучета, от които нямаше по-добри из целия край. Прочухме се само с кучетата, но не и с хората. Най-добрите млади мъже и жени бяха заминали с белите хора да скитат по пъртини и реки към далечни места. Младите жени се връщаха като Нода, остарели и съсипани, или не се връщаха изобщо. И младежите, ако се върнеха, не се заседаваха дълго край огньовете; те говореха лоши думи и се държаха грубо, пиеха дяволски питиета и по цели дни и нощи играеха на комар, а сърцата им винаги бяха пълни с безпокойство. Когато до тях достигаше зовът на белите хора, те тръгваха наново към непознати земи. Те бяха вече без чест и чувство за уважение, подиграваха се със старинните ни обичаи и се присмиваха в лицата,на вожда и на шаманите.
Както вече казах, ние, хората от племето Бяла риба, много отслабнахме. Заменихме топлите си дрехи и кожуси за тютюн и уиски и за тънки памучни дрехи, които ни караха да треперим от студ. Нападна ни и болестта, от която човек непрестанно кашля;
мъже и жени кашляха и се топяха през дългите нощи, а ловците храчеха кръв по снега. Днес на един, утре на друг кръвта потичаше изведнъж от устата и той умираше. Жените започнаха да раждат малко деца, а тези, които раждаха, бяха слаби и болнави. От белите хора прихванахме и други болести, за които не знаехме и не бяхме чували нищо. По-късно разбрах, че ги наричат едра шарка и дребна шарка. Ние измирахме от тях така, както измира лакердата при водовъртежите, след като есенес хвърли хайвера си и няма защо повече да живее.
Най-чудното е, че белите хора дойдоха при нас като смъртен полъх, всичките им пътища водят към смъртта, самият им дъх е пълен със смърт и въпреки това те не умират. Техни са уискито, тютюнът и кучетата с къса козина; техни са безбройните болести: едрата шарка, дребната шарка, кашлицата и кървавите храчки; кожата им е бяла и те не издържат на студа и виелиците; техни са и негодните пистолети, които могат да стрелят бързо шест пъти поред. И въпреки многобройните им болести те пълнеят и преуспяват, простират тежката си ръка върху целия свят и потискат всички народи. Техните жени са нежни като малки бебета, крехки на вид, но иначе здрави, майки на силни мъже. И излиза, че
от цялата тази изнеженост, болести и слабост се ражда сила, мощ и власт. Белите хора са или богове, или дяволи. Аз не зная. Какво ли пък зная и аз, старият Имбер от племето Бяла риба? Едно ми е ясно само: никой не може да разбере тези бели хора, скитници и воини, където и да се намират те.
Както казах, дивечът в гората ставаше все то-малко и по-малко. Истина е, че пушката на белия човек е чудесно оръжие и може да убива от голямо разстояние, но каква е ползата от нея, когато няма по какво да се стреля? Когато бях малко момче от племето Бяла риба, по всеки хълм се виждаха елени и всяка година идваха безброй много карибу. Сега ловецът може да пътува десет дни по пъртината и нито един елен да не зарадва погледа му, да не споменавам това, че безбройните стада карибу сега съвсем изчезнаха. Аз казвам: малка е ползата от пушката, която убива от далечно разстояние тогава, когато няма нищо за убиване.
И аз, Имбер, се замислих върху тези неща, като гледах как хората от племето Бяла риба, от племето пели и от всички други племена по нашите земи гинеха, както гинеше дивечът в гората. Дълго размишлявах. Говорих с шаманите и с мъдрите старци. За да не ми пречи шумът, излязох извън селото, престанах да ям месо, за да не тежи на стомаха ми и да притъпява остротата на зрението и слуха ми. Дълго седях в гората, забравил сън и почивка, и с отворени очи и наострени уши чаках да доловя думата, която трябваше да дойде. Лутах се сам в тъмнината на нощта по брега на реката, където стенеше вятърът и плачеше водата, и сред дърветата дирех мъдрост от духовете на умрелите шамани.