Уаким отново чува гласа на Анубис:
— Домът на живота и Домът на мъртвите ограничават Средните светове.
Появява се усещането за падане по спирала и Уаким още веднъж гледа звезди, но разделени звезди, държани с притеглящи сили от други звезди, които са видими, после невидими и видими отново, когато избледняват, идват и отминават като искрящи бели линии в непрестанна игра.
— Сега виждаш Средните светове на живота — пояснява Анубис.
И десетки светове се претъркалят пред него като топки от чуждоземен мрамор, които са гравирани, оразмерени, полирани и накалени до бяло.
— …Ограничени — добавя Анубис. — Те са ограничени от полето, извито в дъга между двата единствено значими полюса.
— Какви полюси? — изрича металната глава, която е Уаким.
— Дома на живота и Дома на мъртвите. Средните светове действително се движат около своите слънца, а всички заедно вървят по пътищата на живота и смъртта.
— Не разбирам — казва Уаким.
— Няма как да разбереш. Кое е едновременно най-големият дар и най-голямото проклятие във вселената?
— Не знам.
— Живот — казва Анубис, — или смърт.
— Пак не разбирам — казва Уаким. — Служите си с върховното понятие. Искате един отговор, а назовавате две неща.
— Така ли? — пита Анубис. — Наистина?! И само защото ползвам две думи, следва ли да се разбира, че съм назовал две отделни и различни неща? Не може ли едно нещо да притежава повече от едно име? Вземи себе си за пример. Кой си ти?
— Не знам.
— Е, това може да бъде началото на мъдростта. Ти с еднаква лекота би могъл да си и машина, която аз избрах да въплътя за известно време като човек, а сега си превърнат отново в метален сандък, както и би могъл да си човек, когото пак аз съм избрал да въплътя в машина.
— Има ли някаква разлика?
— Не. Абсолютно никаква. А и ти не можеш да доловиш същността на нещата. Кажи ми, ти жив ли си?
— Да.
— Защо?
— Защото мисля. Чувам гласа ви. Имам спомени. Мога да говоря.
— Коя от тези способности представлява живот? Спомни си, че не дишаш, нервната ти система е купчина от метални нишки, а пък аз изгорих сърцето ти. Не забравяй също, че имам машини, които могат да те надмислят, да те надспомнят и да те надприказват. Остава ли нещо като претекст на твърдението, че си жив? Казваш, че чуваш гласа ми, а дали „чуването“ е субективно явление? Много добре. Ще изключа слуха ти. Следи внимателно, за да разбереш дали преставаш да съществуваш.
…Една снежинка се носи надолу в кладенец, но в кладенец без вода, без стени, без дъно и без горен отвор. А сега махнете снежинката и мислете само за движението…
След време, протяжно време, отново се чува гласът на Анубис:
— Знаеш ли каква е разликата между живот и смърт?
— „Аз“ съм живот — казва Уаким. — Каквото и да придадете или отнемете, ако си остана „аз“, това е животът.
— Спи — казва Анубис, но сякаш няма нищо, за да го чуе там, в Дома на мъртвите.
Когато Уаким се събужда, намира се поставен върху маса недалеч от трона и той отново може да вижда, да гледа танца на мъртвите и да чува музиката, под която те се движат.
— Мъртъв ли беше? — пита Анубис.
— Не — казва Уаким. — Бях заспал.
— Каква е разликата?
— „Аз“ съм бил още тук, макар и да не съм го знаел.
Анубис се разсмива.
— Представи си, че изобщо не бях те събудил.
— Предполагам, че това би било смърт.
— Смърт ли? Тоест да не бях решил да упражня силата си, за да те събудя, така ли? Следва ли да се разбира, че дори и при вечното присъствие на тази сила, „ти“ ще продължаваш да съществуваш като скрита възможност в същия безкраен период от време?
— Ако това не е било сторено, ако аз бях оставен завинаги като скрита възможност, това би било смърт.
— Преди малко ти каза, че сън и смърт са две различни неща. Дали разликата не е резултат от продължителността на съответния период от време?
— Не — изрича Уаким, — всичко опира до съществуването. След съня идва разбуждането и животът е все още тук. Когато съществувам, аз зная това. А щом стане обратното, не знам нищо.
— Следователно, животът е нищо, така ли?
— Не.
— Тогава сигурно е съществуване, а? Като тези мъртъвци.
— Не — казва Уаким. — Животът е, когато знаеш, че съществуваш, поне за част от времето.
— Кое определя нещата?
— „Аз“ — казва Уаким.
— Какво е това „аз“? Кой си ти?
— Аз съм Уаким.
— Аз пък ти дадох същото име съвсем наскоро! Какво беше преди това самият ти?