— Не бях Уаким.
— Мъртъв ли?
— Не! Жив! — изкрещява Уаким.
— Не повишавай глас в моите зали — казва Анубис. — Не знаеш що си или кой си, не разбираш разликата между съществуване и несъществуване, а се осмеляваш да спориш с мен по въпросите на живота и смъртта! Сега няма повече да питам, а ще ти разкажа. Ще ти разкажа за тези неща.
— Има твърде много живот и няма достатъчно живот — започва той, — а същото е и със смъртта. Но нека оставим парадоксите настрана.
Домът на живота лежи толкова далече оттук, че един лъч светлина, тръгнал от него в деня, когато ти влезе в тази територия, досега все още не е изминал осезаема част от разстоянието, което ни разделя. Между нас лежат Средните светове. Те следват приливите и отливите на живота и смъртта, които се движат между моя Дом и Дома на Озирис. Когато казвам „движат“, нямам предвид жалкия светлинен лъч, който едва пълзи. По-скоро те се движат като вълни в океана, който има само два бряга. Ние имаме правото да надигнем вълни, където поискаме, без да бъде застрашено цялото море. Какви са тези вълни и какво правят те?
— Някои светове имат прекалено много живот — продължава той. — Живот, който пълзи, пъпли, опложда и сам задушава себе си; тези светове са прекалено милосърдни, препълнени с науки, които поддържат живота на хората, светове, които сами могат да се удавят в собствената си семенна течност, светове, които претъпкват земите си с тълпи от жени с издути кореми, така че сами вървят към смъртта под тежестта на своята плодовитост. Има и други светове, които са студени, пусти и жестоки, такива, които смилат живота като зърно. Дори с телесни модификации и с машини за промяна на обстановката, съществуват само няколкостотин свята, които могат да бъдат обитавани от шестте интелигентни раси. Животът е страшно нужен в най-лошите от тях. А в най-добрите може да се окаже жесток дар. Когато казвам, че животът е нужен или ненужен в някои места, същото се отнася и за смъртта, която е нужна или ненужна. Не говоря за две различни неща, а за едно и също нещо. Озирис и аз сме счетоводители. Ние кредитираме и вменяваме дългове. Ние събуждаме вълни или ги принуждаваме отново да потънат обратно в океана. Може ли да се разчита на живота, че ще се самоограничи? Не. Това са безсмислените усилия на двамина да станат вечност. А може ли да се разчита на самоограничение на смъртта? Никога! Това е равнозначният напън на нулата да обгърне необятното.
— Задължително е обаче да има контрол над живота и контрол над смъртта — казва той, — защото инак плодотворните светове ще се въздигат и ще се сриват, въздигат и сриват в кръговрат между империя м монархия, за да стигнат до крайното разрушаване. Пустите светове ще бъдат обгърнати от нищото. Животът не може да се задържи сам в рамките, заложени от статистиката за неговото насочване. Следователно той трябва да бъде задържан, както и става. Озирис и аз държим Средните светове. Те лежат в контролираното от нас поле, а ние ги включваме и изключваме, когато трябва. Е, Уаким, виждаш ли? Започваш ли да разбираш?
— Вие ограничавате живота, така ли? Вие носите смърт, а?
— Можем да налагаме безплодие на всяка от шестте раси, в който и да е свят по избор, а продължителността на периода се определя от нуждите. Това може да бъде направено тотално или на част от цялото. Освен това можем да направляваме продължителността на живота, както и да покосяваме населението.
— Как?
— Огън. Глад. Мор. Война.
— А безплодните и сухи светове? Как постъпвате с тях?
— Могат да се осигурят многократни раждания, а и не се бъркаме в продължителността на живот. Току-що починалите се изпращат в Дома на живота, а не тук. Там биват подлагани на ремонт или частите им се ползват за конструиране на нови същества, които могат или пък не могат да са домакини на човешки интелект.
— А останалите мъртви?
— Домът на мъртвите е гробище на шестте раси. В Средните светове няма законно определени гробища. В миналото се е случвало от Дома на живота да искат от нас приемащи организми или части. В други случаи те са ни пращали своите излишъци.
— Трудно е да се разбере. Изглежда жестоко, изглежда грубо…
— Това е живот и това е смърт. Това е най-великият дар и най-жестокото проклятие във вселената. Уаким, не се налага да разбираш всичко това. Дали ще го схванеш, или не, дали ще го одобриш, или не, ти няма да повлияеш с нищо на неговото действие.
— А кога вие — Анубис и Озирис — поехте контрола върху операцията като цяло?
— Има неща, които не са за обсега на твоето познание.
— По какъв начин Средните светове приемат вашия контрол?
— Живеят с него и умират с него. Той стои по-високо от тяхното неодобрение, защото е необходим за продължаване на собственото им съществуване. Той се е превърнал в естествен закон и е напълно безпристрастен, защото се прилага с еднаква сила към всички, които са в рамките на неговото действие.