После скача напред с протегнати ръце, навита опашка, изпънат врат и оголени зъби. Остриетата се изправят на гърба му като блестящи перки, а копитата му удрят като чукове.
Уаким отстъпва встрани в последния възможен миг и нанася внезапен силен удар с юмрук, посрещнат от долната част на ръката на другия. Сетне отскача високо във въздуха и бичът изплющява под него, без да го засегне.
Въпреки огромната си маса, Даргот спира и бързо се обръща. Отново се изправя на задните си крака и нанася челен удар с предните копита. Уаким го избягва, но при спускането си ръцете на Даргот падат върху раменете му.
Уаким хваща китките си и удря Даргот в гърдите.
В този миг опашката-бич го удря по дясната буза. Той се откъсва от хватката на огромните ръце, хванали рамото му, навежда се и нанася силен страничен удар с ръба на лявата си ръка. Бичът удря отново, този път по гърба му. Той се прицелва в главата на другия, но дългият врат се извива и отново се чува плясъкът на бича, пропуснал го само с няколко инча.
Юмрукът на Даргот намира скулата му и той залита, губи равновесие и се плъзва по пода. Успява да се измъкне от копитата, но друг юмручен удар го просва по гръб, когато се опитва да стане.
Когато следващият удар се стрелва надолу към него, той успява да хване китката му с двете си ръце и съсредоточава цялата си тежест върху ръката, като извива главата си встрани. Юмрукът на Даргот удря пода, докато Уаким се изправя на краката си, стоваряйки при това силен удар с лявата ръка.
Главата на Даргот полита от удара, а бичът изплющява до ухото на Уаким. Удря още веднъж извиващата се глава, но в същия миг се люшва назад, когато задните крака на Даргот се изпъват като пружини и рамото му го блъсва с все сила в гърдите.
Даргот отново се изправя на задни крака.
И тогава проговаря за първи път:
— Сега ще видиш, Уаким! — казва той. — Даргот става първи слуга на Анубис!
Когато копитата се стрелват надолу, Уаким хваща металните крака по средата им, по един във всяка ръка. Той се стяга, както е приведен, и свива презрително устни със стиснати зъби, докато Даргот замръзва над него посред своя удар.
После се изсмива, връщайки се като пружина в изправено положение, като вдига и двете си ръце; противникът му се издига високо нагоре върху задните си крака, като полага всички усилия, за де не падне по гръб.
— Глупак! — казва той със странно променен глас. Думите му, подобни на удар на голяма желязна камбана, отзвънват в цялата Зала. От мъртвите се разнася тих стон, подобен на този, с който бяха извадени от гробовете си.
— Какво, „Уаким“ ли каза? — смее се той и пристъпва под спускащите се копита. — Наистина не знаеш какво приказваш! — продължава той и сключва ръцете си около огромния гръден кош от метал, докато копитата ритат безпомощно над гърба му, а опашката-бич продължава да плющи и да сипе удари по раменете му. Ръцете му се намират между заострените бодли и той почти смачква неподдаващото се разчленено метално тяло, притискайки го към собствения си торс.
Дългите ръце на Даргот стискат врата му, но палците не могат да стигнат гърлото; мускулите по врата на Уаким се стягат и изпъкват, когато той свива коленете си и напряга всички сили.
Те продължават да стоят така, замръзнали в безкраен миг, а светлината от огъня се бори със сенките по телата им.
После Уаким с исполинско движение вдига Даргот от земята, завърта се и го отхвърля от себе си.
Краката на Даргот ритат лудешки, докато той се превърта във въздуха. Остриетата по гърба му се издигат и се спускат, а опашката му се мята и плющи.
Той вдига ръце пред лицето си, но се стоварва със страшен трясък в подножието на трона на Анубис и остава там неподвижен; металното му тяло е разбито на четири места, а главата му е пръсната на първото стъпало към трона.
Уаким се обръща към Анубис.
— Достатъчно ли е? — пита той.
— Не си послужи с темпоралната фуга — казва Анубис, без дори да погледне останките от съществувалия до преди малко Даргот.
— Не се наложи. Той не беше особено силен противник.
— Беше могъщ противник — казва Анубис. — А ти защо се засмя и сякаш се усъмни в името си, когато се бореше с него?
— Не знам. За миг, след като разбрах, че не мога да бъда победен, почувствах се като някой друг.
— Някой без страх, милост или разкаяние?
— Да.
— Все още ли го чувстваш?
— Не.
— Тогава защо престана да ме наричаш „Господарю“?
— В разгара на боя пламнаха емоции, които нарушиха усета ми за протоколните правила.
— Незабавно отстрани пропуска.
— Разбира се, Господарю.
— Извини се. Най-смирено ме помоли за извинение.