Действително бяха кентаври, макар и не точно като онези по картините на земните художници. Което не бе изненада. Повелителя е трябвало да преклони глава пред някои физически реалности. Основната отлика се налагаше от необходимостта да се обезпечи приток на кислород. Голямата животинска част на кентавъра трябваше да диша — факт, игнориран от конвенционалните земни образи. Въздухът трябваше да достига не само до горната предна част, оформена във формата на човешки торс, но също и до долната конска част на тялото. Относително малките дробове в горната половина не можеха да отговорят на изискванията за снабдяване с кислород.
Нещо повече, стомахът на човешката половина би спрял подаването на храна към долната част. От друга страна, ако към много по-големите конски храносмилателни органи се прикрепеше малък човешки стомах, тревната диета щеше да бъде проблем. Човешките зъби бързо биха се износили от триенето в тревата.
Ето защо хибридните същества, които така бързо и заплашително наближаваха хората, не приличаха точно на митичните създания, послужили за първообраз. Муцуните и шиите бяха пропорционално по-големи, за да позволят вдишването на по-големи обеми въздух. На мястото на човешките бели дробове имаше приличащ на ковашки мях орган, които вкарваше под налягане въздух през подобния на гърло отвор в по-големите дробове на хипоидното тяло. А тези дробове бяха по-големи дори и от конските, защото значителната вертикална част на тялото повишаваше консумацията на кислород. Мястото за тези по-големи дробове бе направено чрез премахване на обемистите храносмилателни органи на тревопасно и подмяната им със значително по-малкия стомах на хищник. Кентавърът ядеше месо, включително плътта на своята америндианска жертва.
Конската част бе с размерите на земно индианско пони. Козината им бе червена, черна, бяла, паломино4 и петниста. Космите покриваха всичко освен лицето. То, от своя страна, бе два пъти по-голямо от нормалното човешко лице, широко, с високи скули и голям нос. Ако човек не се заглеждаше в детайлите, тези същества приличаха на земните индианци от равнините и в чертите им можеше да се долови по нещо от Седящия Бик и Лудия Кон5. По лицата им се виждаха цветовете на войната, а главите им бяха скрити под шапчици с пера и шлемове от кожа на бизон със забити в нея рога.
Оръжията бяха същите като на хроваките с една разлика — това беше така наречената бола: два кръгли камъка, вързани поотделно за края на ремък от нещавена кожа. И докато Улф се чудеше какво би предприел, ако хвърлят по него бола, той видя, че ги пускат в действие. Злия Нож, Пияната Мечка и Твърде Много Жени се бяха срещнали и се носеха един до друг на двайсетина метра пред преследвачите си. Пияната мечка дори се обърна и изстреля стрела, която се заби в издутия мях под човешкия гръден кош на един от полуконете. Полуконят рухна, преобърна се няколко пъти и остана да лежи неподвижно. Торсът му бе извит под ъгъл, който можеше да се получи само след счупване на гръбначния стълб. Малко странно, ако имаше предвид, че универсалната сглобка между кост и хрущял в мястото, където се съединяваха конското и човешко тяло, следваше да разреши максимална гъвкавост на торса.
Пияната мечка изкрещя и размаха лъка си. Първата жертва бе негова и подвигът му щеше да бъде прославян години наред в съвета на старейшините на племето хровакас.
Ако остане някой, който да им го разкаже, помисли си Улф.
В същия миг небето потъмня от голям брой въртящи се с огромна скорост бола. Подобно на откъснали се самолетни перки, те полетяха към хората. Камъкът на една удари Пияната мечка в главата и го изби от седлото, прекъсвайки победния му възглас. Друга бола се омота около задния крак на коня му и го събори на земята.
Едновременно с другите хроваки Улф изстреля стрела с лъка си. Не можа да разбере улучил ли е, защото беше трудно да се прицели добре от гърба на бясно галопиращ кон. Но четири стрели попаднаха където трябва и четири полуконя останаха на земята. Улф веднага изтегли втора стрела от колчана, забелязвайки в същия миг, че Твърде Много Жени и коня му също са на земята. От гърба на Твърде Много Жени стърчеше стрела.
В следващата секунда бе настигнат и Злия Нож. Вместо да го пронижат, полуконете се разделиха и застанаха от двете му страни.
— Не! — извика Улф. — Не им позволявай да го направят!
Злия Нож обаче не си бе спечелил името просто така. Полуконете може и да се бяха отказали от шанса да го убият, за да могат да го заловят жив за мъченията, но щяха да платят за тази си грешка. Той запрати дългия си нож от Тишкетмоак по конската половина на най-близкия до него полукон. Кентавърът се превъртя във въздуха. Злия Нож извади следващото острие от ножницата и макар в коня му да се бе забило копие, се хвърли върху кентавъра, който бе хвърлил копието.
5
Bull Sitting, Crazy Horse — двама легендарни вождове на племето сиу, разбили с войските си армията на генерал… при Литъл Бигхорн — Бел.пр.