Дванайсет дни по-късно „Хрилкиз“ акостира на масивен, но пропукан кей. Полудиваците се струпаха на издадения навътре каменен език и завикаха към моряците, показвайки им кутии с диз и лабурнум6, пойни птички в дървени клетки, маймуни и диви котки на каишки, артефакти от тайни и загубени в джунглата градове, чанти и кесии, изработени от грапавата кожа на речни рептилии, наметала от кожи на тигри и леопарди. Имаха дори малка острочовка, за която знаеха, че капитанът ще плати колкото поискат и ще я откара на Башишуб — краля на шибакубите. Но основната им стока бяха техните жени. Те се разхождаха напред-назад по кея, облечени в червени и зелени евтини памучни рокли. От време на време бързо разтваряха полите на роклите си и светкавично се загръщаха отново, крещейки безспир цената за една нощ в прегръдките на зажаднелите за женски ласки моряци. Мъжете, по бели тюрбани и фантастично изработени престилки, стояха встрани, дъвчеха диз и се подсмиваха. Всички носеха дълги шест стъпки духала и дълги тънки ножове с извити остриета, запъхнати в сплетените им на възел коси.
Докато капитанът преговаряше с диваците, Кикаха и Улф се промъкваха през руините на града. Изведнъж Улф запита:
— Нали камъните са в теб? Защо не наемем водач и не потеглим веднага? Защо да чакаме да падне нощта?
— Харесва ми стила ти, приятелю — засмя се Кикаха. Окей. Да опитаме.
Намериха един висок, слаб мъж на име Уиуин, който с готовност прие предложението им, особено след като Кикаха му показа един топаз. По тяхно настояване той не каза на жена си къде заминава, а веднага ги поведе навътре в джунглата. Дивакът познаваше пътеките добре и както бе обещал, ги отведе до града на име Кирукшак само за два дни. Тук той поиска още един камък, обещавайки да не разказва никому за тях, ако му дадат премия.
— Не съм ти обещавал нищо допълнително — заяви Кикаха, — но ми харесва предприемчивия ти дух, приятелю. Затова, ето ти още един. Но ако опиташ да си изпросиш и трети… ще те убия!
Уиуин се усмихна, поклони се, взе втория топаз и побягна към джунглата. Кикаха остана загледан след него и промълви:
— Може би все пак трябваше да го убием. В речника на диваците уизуърт не съществува думата „чест“.
Отправиха се към руините. След половин час катерене и търсене на път сред рухналите сгради и купищата земя, те се озоваха в прилежащата към реката част на града. Тук се бяха събрали диваците от племето Долинц — народ от същата езикова група като Уизуърт. Мъжете им имаха дълги, провесени мустаци, а жените си боядисваха горните устни в черно и носеха обеци през носа. С тях бяха и група търговци от земята, която бе дала на говорещите хамшемитски тяхното име. На кея не се виждаше закотвена каравела. Кикаха спря и понечи да се върне сред развалините. Беше закъснял, защото хамшемитите го видяха и му извикаха да се върне.
— А защо да не опитаме със смелост — прошепна Кикаха на Улф. — Ако се развикам, хуквай с всичка сила! Имай предвид, че тези типове са търговци на роби.
Хамшемитите бяха около трийсетина, въоръжени до един с ятагани и кинжали. В допълнение ги съпровождаха към петдесетина войници — високи и широкоплещести мъже, не така набити както хамшемитите, чийто лица и плещи бяха украсени с пищни татуировки. Кикаха обясни, че това са известните наемници от племето Шолкин, които хамшемитите често използвали. Били забележителни бойци с копие, в по-голямата си част планинци, козари, женомразци, вярващи, че жените не са годни за нищо друго, освен да шетат вкъщи, да работят на полето и да раждат деца.
— Не им се давай жив в ръцете — предупреди накрая Кикаха, преди да се усмихне и да поздрави предводителя на хамшемитите. Това беше много висок и мускулест човек на име Абиру. Лицето му би могло да бъде и хубаво, но носът му бе възголям и извит като ятаган. Той отвърна на приветствието на Кикаха съвсем вежливо, но големите му черни очи претеглиха и двамата, сякаш преценяваше колко годна за продан плът има по костите им.
Кикаха му разказа същата история, която бе измислил за Архюрел, в доста съкратен вариант, в който изобщо не ставаше и дума за камъните. Каза, че смятат да изчакат, за да се качат на някой по-голям кораб, който отива към Шияшту. После вежливо се поинтересува как вървят делата на великия Абиру.
(Склонността на Улф към езиците му позволяваше да разбира хамшемитския език, когато се водеше обикновен разговор.)
Абиру отговори, че благодарение на Повелителя и Тартартар, начинанието му досега се увенчава с успех. Освен обикновения материал, този път бил имал късмета да залови и група много странни същества. Както и една жена с невиждана красота! Е, невиждана поне на това ниво.
6
Златен дъжд (бот.) — дърво, отглеждано заради съцветието си от златножълти цветове — Бел.пр.