Защо, по дяволите, беше останал с нея? Знаеше само, че на младини горещо я бе обичал и че обвиненията й не са съвсем лишени от основание. И странно, мисълта за възможна раздяла му причиняваше болка, болка по-голяма дори и от болката да остане до нея.
И все пак той имаше някакви основания да очаква, че е в правото си да пожъне плодовете на своя труд като професор по английски и класически езици. Сега, когато най-сетне разполагаше с достатъчно пари и време, можеше да обърне повече внимание на онези неща, които бе загърбил досега. Установявайки се в Аризона като база, той би могъл и да пътува. Но дали щеше да бъде така? Бренда нямаше да откаже да пътува с него, не, тя дори би настояла да го придружава. Но нямаше да крие скуката си и това щеше да отрови живота му. И едва ли можеше да я обвини за това, тъй като интересите й не съвпадаха с неговите. Означаваше ли всичко това, че той трябваше да се откаже от нещата, които придаваха смисъл на неговия живот, само и само тя да бъде щастлива? Още повече, че така или иначе, тя нямаше намерение да се почувства щастлива.
Точно както бе очаквал, езикът й се развърза след вечеря. Слушаше я, опита се спокойно да й възрази, да изтъкне липсата на логика в аргументите й, да посочи несправедливостта и неоснователността на нападките й.Беше напълно безполезно. Както винаги досега, тя свърши разплакана и заплашваща да го остави, или да се самоубие.Но както никога досега, този път той не отстъпи.
— Искам онази къща и желая да се наслаждавам на живота по начина, по който съм си го представял — каза той твърдо.
— И толкова.
След което облече палтото си и се отправи към вратата.
— Ще се върна късно. Може би.
Тя изпищя и захвърли по него пепелника. Той се отдръпна, пепелникът отскочи от вратата, отлющвайки малка треска. Слава Богу, поне не го последва навън, за да направи сцена пред другите, както бе постъпвала преди.
Нощта се бе спуснала, но луната още не бе изгряла и единствената светлина навън идваше от прозорците на мотела, от уличното осветление и от многобройните фарове на колите, носещи се по Апачи булевард. Той изведе колата на булеварда, потегли на изток и след малко зави на юг. Няколко минути по-късно караше по пътя за комплекса Хохокам. Мисълта за това, което смяташе да направи, го караше да се изпотява със студена пот. За първи път в живота си той сериозно възнамеряваше да извърши престъпление.
Комплекс Хохокам беше ярко осветен и оглушително озвучен от говорителите на системата за съобщения. Хаосът се усилваше от крясъците на децата, играещи по улиците, докато родителите им разглеждаха домовете.
Той продължи, без да спира, мина през Меса, направи обратен завой, връщайки се през Темп и надолу към Ван Бурен в посока към самия център на Финикс. Зави на север, после на изток и накрая се озова в Скотсдейл. Тук спря за час и половина в малка таверна. Спря да пие едва след четири чаши „VAT 69“. Не искаше повече, не, страх го бе да пие повече, за да не оплеска нещо в задачата, която му престоеше.
Когато отново се озова в Хохокам, светлините бяха изгаснали и над пустинята пак се беше спуснала тишина. Той паркира колата си зад къщата, която беше посетил следобеда. С един удар на облечения в ръкавица десен юмрук разби стъклото на прозореца, през който бе решил да стигне до стаята за отдих.
Когато влезе в нея, беше задъхан и сърцето му биеше сякаш бе тичал в продължение на няколко пресечки. Макар и изплашен, не можа да се сдържи и се усмихна сам на себе си. Като човек, който живееше от въображението си, той често се беше виждал в ролята на крадец взломаджия, е, не от обикновените, а примерно в „Рафълз“1. Едва сега можеше да разбере, че респектът му пред закона никога нямаше да му позволи да стане не само велик, а дори и дребен престъпник. Съвестта му го гризеше дори за такава дреболия като настоящата, акт, на който той смяташе, че има пълно право. А мисълта, че може да го заловят на местопрестъплението, едва не го накара да се откаже от рога. След целия си спокоен и почтен живот всичко можеше да рухне, ако го откриеха. Заслужаваше ли си?
Реши, че си заслужава. Отстъпеше ли сега, цял живот щеше да се пита от какво се бе отказал. Предстоеше му уникално приключение, такова, каквото никой друг не бе изживявал. Ако се проявеше като страхливец сега, по-добре направо да се застреляше, защото нито щеше да понесе загубата на рога, нито щеше да намери покой, че бе проявил такава нерешителност.
В стаята беше тъмно и се наложи да се придвижва към дрешника опипом. Когато пръстите му опряха в плъзгащата се врата, той бутна встрани лявото крило, същото, което бе избутал днес следобед. Направи го бавно и предпазливо, за да избегне всякакъв шум, след което замръзна неподвижно и се ослуша какво става навън.
1
„Рафълз“ — световно известен луксозен хотел в Сингапур, предпочитан от англичаните в колониалните времена — Бел.пр.