Озова се на върха на купчина боклук, която буквално покриваше задната част на сградата. Долу в краката му светеха факли. Абиру стоеше на светлината им, размахваше юмрук на един от войниците и крещеше.
Улф погледна към онова, върху което бе стъпил, представи си всички камъни и кухини, които се криеха под измамния слой почва и си спомни за шахтата, в която Кикаха бе намерил смъртта си.
Вдигна копието си и прошепна:
— Ave atque vale, Kickaha!7
Искаше му се да бе отнел живота на малко повече войници… още повече му се искаше да си бе разчистил сметките с Абиру, за да отмъсти за Кикаха. Но трябваше да бъде практичен. Хризеис се надяваше на него, а и той не можеше да зареже рога. Но се чувстваше празен и изчерпан, сякаш го бе напуснала част от душата му.
Скри се за през остатъка от нощта в клоните на високо дърво на известно разстояние от града. Планът му бе да проследи търговците на роби, като се възползва от първия удобен шанс да освободи Хризеис и си възвърне рога. Търговците на роби трябваше да потеглят недалече от пътя, край който щеше да дебне — просто защото бе единственият път, извеждащ към Тевтония. Дойде зората, а той все чакаше гладен и жаден. Към обяд вече бе загубил търпение. Беше сигурен, че е невъзможно още да го търсят. Привечер разбра, че не може да продължава така, без да пийне поне глътка вода. Слезе от дървото и се отправи към близкия поток. Нещо изръмжа наблизо и той мигновено се покатери на следващото дърво. Най-вероятно стадо леопарди се бе прокраднало през шубраците и сега лочеше от потока. Когато свършиха и се шмугнаха обратно в храстите, слънцето бе наближило края на монолита.
Върна се обратно при пътеката уверен, че през цялото време бе стоял достатъчно близо до нея, за да не пропусне минаването на голяма група хора. Никой не се появяваше. Същата вечер се върна сред развалините и се приближи до сградата, от която бе избягал. Не видя никого. Убеден, че са потеглили, той тръгна да броди по улиците и след известно време се натъкна на човек, облегнал гръб на едно дърво. Мъжът бе почти в безсъзнание след поетата доза диз, но Улф го събуди, като го плесна няколко пъти по бузите. После го разпита, без да отделя ножа си от гърлото му. Въпреки ограничените си знания по хамшемитски и още по-неразбираемия начин, по който говореше дивакът, те съумяха да се разберат. Абиру и хората му бяха наели гребци долинци и бяха потеглили същата сутрин с три големи бойни канута.
Улф стовари юмрука си в слепоочието на мъжа и отиде на кея. Там нямаше никого, което му даваше възможност да избере каквото си иска. Спря се на една лека лодка с платно и потегли.
Две хиляди мили по-нататък той стигна до границите на Тевтония и цивилизования Хамшем. Следата го бе довела триста мили надолу по течението на реката, а след това във вътрешността на това ниво. Беше се изкачил на някакви си три хиляди стъпки, което бе нищо за човек, преодолял два пъти по трийсет хиляди. Напускайки периферната зона, той се бе озовал в съвсем различна страна. Макар въздухът да не бе по-студен, тук можеше да се види дъб, чинар, бъз, орех, липа. Животните обаче бяха много по-различни. Беше изминал не повече от две мили в полумрака на една дъбова горичка, когато му се наложи да се крие.
Един дракон бавно го подмина, погледна го веднъж, изсъска и продължи. Вписваше се в образа, създаден в западната литература: беше дълъг към четиридесет и висок десет стъпки и бе покрит с големи люспести плочи. Не бълваше огън. Всъщност спря на стотина стъпки от дървото, върху което Улф бе потърсил спасение, и започна да пасе високата трева. Значи, мина през главата на Улф, има няколко вида дракони. Питайки се дали ще може да отличи хищната от тревопасната разновидност, Улф се спусна от дървото. Драконът продължи да дъвче, а стомахът, или стомасите му, издаде познат звук.
Вече не така безгрижно както досега, Улф продължи под гигантските клони на дърветата и пелените мъх, които се спускаха по тях. Заранта на следващия ден го завари да напуска гората. Теренът пред очите му имаше едва доловим наклон. Видимостта бе отлична и той виждаше много мили пред себе си. Отдясно, в дъното на една долчинка, имаше река. На противоположната страна, на самия връх на назъбена скала, се издигаше малък замък. В основата на скалата се виждаше малко село. От комините се издигаше дим и кой знае защо от тази гледка гърлото му се сви. Струваше му се, че би дал всичко за меко легло и чаша кафе с приятелите си. Господи! Колко му липсваха лицата и гласовете на истински човешки същества. По бузите му се изтърколиха няколко сълзи. Избърса ги и продължи по пътя си. Беше взел своето решение и сега трябваше да приема както доброто, така и лошото… както би постъпил и на Земята, от която се бе отрекъл. А този свят, поне засега, не се бе оказал чак толкова лош. Беше свеж, зелен и без телефони, дъски за обяви, хартия и консервени кутии, пръснати навсякъде, без смог и без заплахата от Бомбата. Още много неща можеха да се кажат в негов плюс, независимо от тежкото положение, в което Улф се намираше в момента. А на всичко отгоре той имаше онова, за което много хора биха продали душите си: младост, комбинирана с опита на възрастта.