Мислейки за всичко това, Улф не можа да се сдържи и се засмя. Отново би могло да се приеме за случайност, че германите бяха влезли на ниво, където вече съществуваше архаичният семитския Хамшем, в който техни съвременници щяха да бъдат презрените евреи, но Улф си представяше иронично усмихнатото лице на Повелителя зад този ред на нещата.
Всъщност в Драхеланд нямаше нито християни, нито евреи. Макар и вероизповеданията все още да се идентифицираха с оригиналните си наименования, и двете се бяха изменили. Повелителя бе заел мястото на Яхве и Гот, но за него се говореше под тези имена. Бяха последвали и други деликатни теологически промени в церемонии, ритуали, тайнства и книжнина. Оригиналните религии сигурно биха низвергнали вярващите тук като еретици.
Улф се отправи към фон Елгерс. Не можеше да пътува с бързината, с която му се искаше, защото се налагаше да избягва пътища и селища. След като се бе видял принуден да убие рицаря, той не смееше и да помисли да пресече за по-пряко баронетството на фон Лаврентиус, както бе смятал в началото. Вероятно в този момент го търсеха из цялата страна — хора и кучета сигурно бяха излезли навсякъде. Хълмовете по границата бяха най-прекият път, за който можеше да мечтае.
Два дни по-късно той стигна до точка, откъдето можеше да продължи, без да бъде в територията на фон Лаврентиус. И докато се спускаше по склона на един хълм, той навлезе в завоя на пътя. По-надолу се виждаше пищна морава край поток, от двете страни на който бяха вдигнати два лагера. Около украсените с тесни знамена шатри в центъра на всеки от тях бяха разпънати по-малки палатки, виждаха се разпалени огньове и спънати коне. Повечето от мъжете бяха събрани в две групи. Наблюдаваха своя предводител и неговия противник, които се атакуваха взаимно с насочени напред копия. Миг след като Улф спря вниманието си върху тях, те се сблъскаха в центъра на полето със страховит трясък. Единият от рицарите отхвръкна назад със забито в щита му копие. Другият обаче беше загубил равновесие и след няколко секунди падна, издрънчавайки с бронята си.
Улф се опита да прецени каква бе ситуацията. Не ставаше дума за обикновен турнир. Отсъстваха неизбежните за подобно събитие зрители: селяни, граждани, аристократи в компанията на натруфени жени. Тези хора бяха избрали уединено място край пътя, бяха разпънали палатките си и се бяха възползвали от услугите на всички случайно минаващи, които можеха да им окажат квалифицирана помощ.
Улф продължи надолу по склона. Макар че всички го виждаха, той не мислеше, че те ще проявят голям интерес към един случаен пътник като него. Оказа се прав. Никой не се отправи забързано към него, за да се поинтересува кой е и какво търси тук. Така той се приближи непосредствено до импровизираното бойно поле и незаинтересовано се огледа.
Знамето над шатрата отляво на него изобразяваше Соломоновия печат8 на жълт фон. Ясно бе, че еврейският шампион бе разпънал палатката си там. Под националния флаг се виждаше зелено знаме със сребърна риба и ястреб. В другия лагер имаше няколко държавни и лични знамена. Едно от тях се наби в очите на Улф и го накара да ахне от изненада. На бяло поле се виждаше червена магарешка глава, а под нея имаше ръка, на която всички пръсти без средния бяха свити. Кикаха веднъж му бе разказал за този символ и Улф се бе смял от сърце на идеята.
В следващия миг лицето на Улф потъмня, защото той съобрази, че най-вероятно това знаме се носи от човека, поел грижа за територията на Кикаха, докато той отсъства.
Това го накара да промени намерението си да подмине полесражението. Трябваше сам да се убеди, че онзи, който се бие под този флаг, не е Кикаха, макар да знаеше, че костите на приятеля му гният, зарити в боклука на една шахта сред руините на малък град в джунглата.
Без никой да му извика, той прекоси полето и влезе в западния лагер. Оръженосците и прислугата го изгледаха, но извърнаха поглед, когато той смразяващо ги погледна. Някой прошепна „Еврейско куче!“, но не се разбра кой е, когато се обърна. Продължи покрай редицата коне, привързани за колове, и се доближи до рицаря, който го интересуваше. Той беше облечен в блестяща червена броня, забралото му бе спуснато, а в ръцете си държеше огромно копие, обърнато с върха нагоре, докато чакаше своя ред. На върха на копието бе завързано знамето, на което се виждаха червената магарешка глава и човешката ръка със свитите пръсти.
Улф спря до пръхтящия кон, който запристъпва още по-неспокойно.
— Барон фон Хорстман? — извика той на немски.