Улф отведе Подарж в една огромна стая с подробна карта и показа града, край който се отваряше проходът. После отидоха в залата за визуален контрол и показа самия проход отблизо. Подарж гледа картата и екрана цяла минута. След това даде заповед на орлиците си и те я последваха. Дори маймуните се размърдаха неспокойно от смъртната ярост, която гореше в погледите на хищните птици.
Аруор се намираше на четиридесет мили от двореца, но трябваше да пропътува десет мили пешком. Подарж и нейните посестрими скочиха във въздуха от точка 30000 стъпки над него. Те щяха да се спуснат под такъв ъгъл и с такава скорост, каквато пожелаеха. Оформяше се напрегнато състезание между Подарж и Аруор.
Докато чакаше пред екрана, Улф можа най-сетне да премисли някои неща. Ясно беше, че в крайна сметка щеше да каже на Хризеис кой е и как бе станал Улф. Тя щеше да научи, че той бе заминал да посети в тяхната вселена едни приятели — нещо крайно рядко за расата на Повелителите. Фамилията Вернирн се бяха почувствали самотни, въпреки голямата мощ, с която разполагаха и от време на време проявяваха желание да пообщуват с някои от по-старшите. На връщане за своята вселена той бе попаднал в клопка, устроена му от Ванакс — лишен от собственост Повелител. Джадауин бе захвърлен във вселената на Земята, но бе съумял да вземе изненадания Ванакс със себе си. След дива схватка на склона на някакъв хълм Ванакс бе успял да избяга с полумесеца. Какво се бе случило с другия полумесец Улф не знаеше. Но той със сигурност не беше в ръцете на Ванакс.
В този момент го бе поразила амнезията и Джадауин бе загубил цялата си памет — беше се превърнал в бебе, в tabula rasa15. Тогава семейство Улф го бяха осиновили, поставяйки по този начин началото на живота му като землянин.
Улф не знаеше причините за амнезията. Може би се дължеше на удар по главата по време на схватката с Ванакс.
А може и да бе причинена от изпитания ужас да остане завинаги прикован на чужда планета. Повелителите бяха в толкова силна зависимост от наследената технология, че без нея ставаха по-безпомощни и от обикновени хора.
Но загубата на паметта можеше да се дължи и на дългата борба със собствената му съвест. Дълги години, преди да бъде захвърлен в чуждия за него свят, той бе изпитвал неудовлетворение, беше се отвращавал от делата си, бе тъгувал, че е толкова самотен и така несигурен. Нито едно същество не беше по-могъщо от Повелителя, но и никое не беше по-самотно или по-обезпокоено, че всяка минута може да се окаже последна в живота му. Защото другите Повелители крояха планове срещу него и той трябваше да бъде нащрек всеки миг.
Каквато и да бе причината, той се бе превърнал в Улф. Както бе посочил Кикаха, имало афинитет между него, рога и резонансните точки. Съвсем не било случайност, че точно той се бе озовал в точно определен миг в сутерена на онази къща в Аризона, когато Кикаха беше надул рога. Кикаха бе имал своите подозрения, че Улф е обезправен Повелител, лишен от паметта си.
Сега Улф разбираше защо бе научавал тукашните езици с такава лекота. Просто си ги беше спомнял. И влечението, което бе изпитал към Хризеис, се обясняваше с това, че тя бе негова фаворитка измежду всички жени на тази планета. Дори бе мислил да я вземе в двореца и да я направи своя жена.
Тя не можеше да знае кой е той, когато го бе срещнала като Улф, защото никога не бе виждала лицето му. Евтиният номер със заслепяващото сияние бе оставил чертите му скрити. Колкото до гласа му, той винаги бе използвал специално устройство, с което да го усили и измени, макар и само с цел да всели страхопочитание в своите поданици. Дори физическата му сила му не беше нещо естествено, защото бе развил тази мускулатура в собствените си биореактори.
Да, щеше да опита да поправи злото, причинено от арогантността и жестокостта на Джадауин — едно същество, което сега беше само малка част от него. Щеше да изработи нови човешки тела в лабораторията и щеше да вкара в тях мозъците на Подарж и сестрите — на маймуните на Кикаха, на Ипсевас и многото други, които щяха да пожелаят. Щеше да позволи на народа на Атлантида да застрои страната си наново и щеше да се опита да не бъде тиран. И нямаше да се намесва в живота на хората, освен ако не станеше абсолютно наложително.
Кикаха го извика пред екрана. Неясно как Аруор бе намерил кон в онази земя на мъртвите и сега го пришпорваше с всички сили.
— Какъв късмет има този дявол! — простена Кикаха.
— Мисля, че по-скоро дяволът е по петите му — възрази Улф. Аруор погледна назад и започна да налага нещастния кон с пръчка.