Съзнание за инвалидност или „инвалидизирано“ съзнание?

Иван Бозуков Съзнание за инвалидност или „инвалидизирано“ съзнание?

Инвалидността е технически проблем — нищо повече, нищо по-малко. По силата на самия факт на увреждането инвалидът е по-малко способен и има пред себе си по-ограничен кръг от възможности в сравнение с не-инвалида. (Слепият не може да управлява автомобил, глухият — да слуша музика, немият — да произнася речи, безръкият — да рисува, неспособният да движи краката си — да танцува... Излишно е да се обяснява защо хората с изброените увреждания не могат да вършат още много други неща, а това, че стоящите пред тях възможности — да бъдат наети на работа, да са равноправни граждани, та дори да се забавляват! — са ограничени.)

Ще ми възразят, че:

1) терминът „инвалидност“ е обидна дума и трябва да бъде заменен с по-подходящ;

2) хуманистичният характер на съвременното общество „предполага“ недостигът да се представя не като нещо, което не-достига (каквото всъщност е), а като възможност;

3) затова той може и трябва да бъде компенсиран и по този начин — „преодолян“;

4) за целта инвалидите трябва да се обединяват, за да защитават правата си на равнопоставени граждани;

5) защото самото наличие на недостиг ги превръща в общност от хора със сходни интереси.

1. ТЕРМИНОЛОГИЧНИЯТ ПРОБЛЕМ

Може би най-забавното от тези (евентуални) възражения е т. нар. терминологичен проблем.

Сред организациите на и за инвалиди, а оттам — от правителството и следователно в цялото общество, все по-настойчиво се говори за „обидното“ съдържание, влагано в думата „инвалид“. Именно на нея, на „бедната и нищо не подозираща“ дума, бе отредена ролята на социален отдушник, на „брашнен чувал“, „блъскан“ с еднакво настървение и от инвалиди, и от не-инвалиди.

Тази истерична терминофобия, довела до „окончателното и безвъзвратно“ заличаване на понятието „инвалид“ от речника на „почтените, възпитани и добронамерени хора“, се извърши с такава показна и безапелационна непримиримост (и то най-вече от самите инвалиди), че въобще не бяха отчетени някои от безобидните й нюанси, да не говорим за чисто езиковото удобство на употребата й — нейната краткост.

За онези, които не знаят, бих искал да поясня, че английската дума „invalid“ има няколко значения. Наред с негативните й конотации „незаконен“, „недействителен/неистинен“, „дисфункционален“ и „болник“, тя може да означава и „неоценим“ (сиреч такъв, който не сме в състояние да оценим), а също и „болен“, „недееспособен“.

Да се спрем на последните й две значения.

Можем ли да наречем човек с видимо увреждане „здрав“ в пълния смисъл на думата? Ако напр. не съм способен да ходя, защото краката ми са увредени, мога ли да нарека тази си неспособност „здраве“? Може би ще „избягам“ от прекия отговор чрез един от най-старите (и между другото — най-удобни) трикове — поставянето на граници. Ще кажа, че трябва (ясно) да разграничаваме увреждането от болестта; че болестта е необичайно състояние на организма, а увреждането — хроничен проблем, с който просто свикваш и който може да бъде компенсиран (в случая с инвалидна количка); че болестта е абнормна дисфункция, а увреждането — само затруднение; че болестта поразява целия организъм, а увреждането — само част от него, докато във всички останали отношения човек е здрав; че болестта е клиничен, а инвалидността — социален проблем и т.н., и т.н. полуотговори.

После, мога ли да кажа, че неспособността ми да ходя не нарушава по никакъв начин дееспособността ми? Мога ли да твърдя, че съм в състояние да върша всички онези неща, на които хората, които могат да ходят, са способни? Очевидно не.

Как тогава може сериозно да се отстоява тезата, че инвалидността не е болест и недееспособност? Нещо повече: как може да се твърди, че тя е не недостиг, а възможност?!

Въпреки това всички предложения за запълване на празнотата, оставена от низвергнатата дума „инвалид“, са насочени именно към „позитивиране“ на понятието, а следователно — и на стоящия зад него проблем.

С „изобретяването“ на всеки от последващите термини се целеше все по-голямо отдалечаване от негативните конотации, с които думата „инвалидност“ е натоварена, докато накрая „триумфиращата“ позитивност (най-после) „успя“ да деформира до неузнаваемост не само новите версии на понятието, но и самия проблем!

Словесната еквилибристика започна с „изобретяването“ на термина „хора с увреждания“. Чрез въвеждането на това понятие (казват) се целяло акцентът да се постави не върху увреждането (инвалидността), а върху самия човек. (Може би защото в израза думата „хора“ стои преди „увреждания“!?) Тази цел обаче не само че не беше постигната, но и се получи точно обратен на желания ефект. С кого можем да сравняваме човека с увреждане, освен с човека без увреждания? Кой е еталонът, образецът, достойният за подражание, ако не човекът без увреждания? Най-после, с какво това понятие е по-различно от термина „инвалид“? Независимо от това, че в него присъства думата „човек/хора“, в основата му си остава уточняващият термин — „увреждане“. (Ако водещата дума беше „човек/хора“, това би трябвало да означава, че останалите хора, хората без увреждания, не са съвсем или изобщо не са хора!!!)