Инвалидът е „човек в нужда“, а не „по-съвършен човек“! Допускането на противното би довело до митологизиране образа на инвалида; към него биха се отнасяли с благоговение, а може би и с мъничко страхопочитание, но не и като към човек като всички останали — с единствената разлика, че (обективно) в сравнение с не-инвалида пред него са „отворени по-малко врати“!
От приемането на инвалидността като възможност произтича и още един, не по-маловажен проблем — свръхкомпенсацията.
3. ПРИВИЛЕГИРОВАНИЯТ СТАТУТ НА ИНВАЛИДНОСТТА
Вярно е, че увреждането може и трябва да бъде компенсирано. Също толкова вярно е обаче, че компенсациите (специализирани технически средства, асистент, достъпна среда...) не могат в пълна степен да неутрализират увреждането. Предназначението им е да облекчат проблема, а не да го решат.
Единственото решение на проблема с инвалидността е клиничното — нейното „излекуване“. В случаите, когато това е невъзможно, остават компенсациите, които — уви! — често се „преобръщат“ в средство за „отстояване“ на привилегирован статут — т.е. са свръхкомпенсации.
За привилегирования статут на инвалидността могат да се посочат редица примери, някои от които — фрапиращи. Може би най-скандалният от тях е т. нар. „правило за тройката“. (Изкара ли тройка на изпита, кандидат-студентът-инвалид бива приеман във ВУЗ извън общия ред — независимо от конкретните условия в даденото учебно заведение за съответната година!) Друг пример е пенсията, която инвалидите получават независимо от доходите си. (Не е ли много по-удачно, напр., парите, отпускани за пенсии на инвалиди с високи доходи, да се инвестират в разкриване на работни места за други инвалиди?!) Правителствените мерки за насърчаване на заетостта към 2003 г. са откровено дискриминационни спрямо не-инвалидите. (През първата година след постъпването на инвалида на работа държавата му отпуска пари за минимална работна заплата + осигуровките към нея, докато за не-инвалидите са предвидени средства само за осигуровки!...)
Очевидно е, че напоследък инвалидността все повече се превръща в привилегия; все по-остро стои проблемът с т. нар. „позитивна дискриминация“. В подобна ситуация все по-смешно и нелепо звучат термини като „интеграция“, „равнопоставеност“ и „равни възможности“.
Проблемът с привилегиите пряко кореспондира с постъпателното и неотклонно идеологизиране на инвалидността.
4. ИНВАЛИДНОСТТА КАТО ИДЕОЛОГИЯ
„Гръбнакът“ на идеологията е различието. Да се афишираш като различен и да отстояваш ценността на тази си различност — това е патосът на всяка идеология. Обществено валидната ценност да си „нормален“, „порядъчен“, „отговорен“, „дипломатичен“, „уравновесен“, „трудолюбив“, „упорит“, „активен“, „великодушен“, „справедлив“... (каквото и да означават всички тези неща): това са все идеологеми — отстояването на „добрата“ различност на преуспяващия пред „лошата“ еднаквост на неудачника!
Ако всичко това е вярно, идеологията:
1) далеч надхвърля сферата на политическото;
2) е еманация на естествения човешки егоизъм да си по-„добър“ от другите (респ. групата, с която се идентифицираш, да е по-„справедлива“, по-„значима“ и/или дори по-„необходима“ от тези на останалите, „външните“ хора);
3) предполага конфликт, враждебност или поне сдържаност между привърженици и противници, „свои“ и „чужди“.
С какво (и в какви случаи) инвалидите са по-значими от не-инвалидите? А по-необходими?! Както вече видяхме, те не разполагат с вътрешен (свой собствен) ресурс, а разчитат преди всичко и най-вече на „благосклонността“ на „обществото“ — т.е. на не-инвалидите.
Инвалидите обаче, особено напоследък и по-специално в България, се държат така, сякаш разполагат с подобни ресурси. Нещо повече: те открито демонстрират, че могат да се справят сами с всяка житейска ситуация — при това не по-зле (а защо не дори и по-добре?) от не-инвалидите!
Обществото (не-инвалидите), разбира се, не е изключено напълно — в никакъв случай! На него обаче му е отредена една, образно казано, „декоративна“ (помощна) роля. Именно не-инвалидите са тези, които предоставят помощни средства, финансират, асистират и какво ли още не — с изключение на едно, най-важното: те се оказват нежелани или поне не са „добре дошли“ със своя интелект!