— Мога да ви уверя…
— Знам, че можете — каза мъжът с черната шапка със същото неземно търпение. — Знам това.
Зад него Морт видя колата, с която бе дошъл. Беше старо комби, което изглеждаше на страшно много мили и много малко от тях по добри пътища. Видя, че номерът на комбито не беше от щата Мейн, но ме можа да разбере от кой щат беше; от известно време знаеше, че трябва да отиде на очен лекар и да смени очилата си, даже вече беше планирал да свърши тази малка неприятна работа миналото лято, но тогава, един ден през април, Хенри Йънг го беше повикал, за да го пита кой е човекът, с когото е видял Ейми и парка — може би някой роднина? — и подозренията, които после доведоха до необичайно бързия и тих развод по взаимно съгласие, започнаха — суматоха, която зае цялото му време и енергия през тези последни няколко месеца. През това време беше добре, когато се сетеше да смени бельото си, а какво оставаше за по-специални неща, като например посещение при очен лекар.
— Ако искате да говорим за някакви неприятности, които мислите, че имате — започна Морт несигурно, ненавиждайки надутия, металически звук на собствения си глас, но без да знае какво друго да отговори, — можете да говорите с моя посред…
— Това е между вас и мен — каза търпеливо мъжът на прага. Бъмп, котаракът на Морт, се беше свил върху ниския сандък, вграден в стената на къщата — боклуците трябваше да се събират в затворено място, иначе през нощта енотите преобръщаха всичко, — и сега скочи и пъргаво се изниза между краката на непознатия. Яркосините очи на непознатия не се отделяха от лицето на Рейни. — Ние нямаме нужда от външни хора, господин Рейни. Това е само между вас и мен.
— Не обичам да ме обвиняват в плагиатство, ако това е, което правите — каза Морт. В същото време една част от ума му го предупреждаваше, че трябва да бъде много внимателен, когато си има работа с човек от племето на Лудите. Да се съгласява с тях? Да. Но този човек не изглеждаше да има пистолет, а Морт беше най-малко с двайсет килограма по-тежък от него. „Също съм и с пет или десет години по-млад, ако се съди по вида му“ — си каза той. Беше чел, че лудите могат да проявяват невероятна сила, но проклет да бъде, ако останеше да стои така и да слуша как човек, който никога преди не го е виждал, му казва как той — Мортън Рейни, е откраднал разказа му. Трябваше по някакъв начин да го опровергае.
— Не ви обвинявам, че това не ви харесва — каза мъжът с черната шапка. Каза го по същия търпелив и спокоен начин. Като терапевт, чиято работа е да учи малки деца, които са леко изостанали в развитието си, помисли си Морт. — Но вие сте го направили. Откраднали сте разказа ми.
— Трябва да си отидете — каза Морт. Вече беше съвсем буден и не се чувстваше толкова объркан, нито толкова неудобно. — Нямам какво да ви кажа.
— Да, ще си тръгна — каза човекът. — По-късно ще поговорим пак. — Той протегна ръкописа и Морт в този момент осъзна, че посяга към него. Дръпна ръката си и я пусна надолу точно преди неговият неканен и нежелан гост да пъхне ръкописа в нея — като разсилен, който най-после връчва призовката на човек, избягвал я с месеци.
— Нямам намерение да взимам това — каза Морт, а част от него се чудеше какво приспособяващо се животно е наистина човекът: когато някой ти подава нещо, първата ти реакция е да го вземеш. Няма значение дали е чек за хиляда долара или пръчка динамит със запален съскащ фитил — първата ти реакция е да го вземеш.
— Не е хубаво да си играете с мен, господин Рейни — каза човекът тихо. — Това трябва да се уреди.
— Що се отнася до мен, то е уредено — кача Морт и затвори вратата пред това набраздено, изхабено и сякаш вечно лице.
Само за момент беше усетил страх — когато отначало, объркан и сънен, осъзна какво му казваше този човек. След това всичко потъна в гняв — гняв от това, че са го събудили от дрямката му, и още повече, че му досажда представител на Лудите.
След като затвори, страхът му се върна. Той стисна устни и зачака мъжът да започне да удря по вратата. И когато това не стана, Морт беше убеден, че човекът просто си стои отвън, неподвижен като камък и точно толкова търпелив, в очакване той отново да отвори… което щеше да направи рано или късно.