Четири дни, след като Джордж се увери за свое собствено удовлетворение, че жена му го мами, той застана пред нея.
— Трябва да говоря с теб, Аби — каза той.
Не беше добре.
Беше прекалено близо до истинския живот, за да бъде добре.
В истинския живот той никога не беше толкова решителен. Може би това беше част от проблема.
Изключи компютъра и след като щракна електрическия ключ, се сети, че беше забравил да запази написаното в паметта. Е, какво толкова. Може би даже неговото подсъзнание го критикуваше, като му казваше, че текстът не заслужава да бъде запазен.
Госпожа Гейвин явно беше привършила на горния етаж — жуженето на прахосмукачката „Електролукс“ най-после беше престанало. Тя идваше да чисти всеки вторник и когато Морт преди два вторника й каза, че той и Ейми са скъсали, тя онемя от изненада, което никак не й подхождаше. Предполагаше, че тя харесва Ейми много повече от него. Но госпожа Гейвин продължаваше да идва и Морт сметна, че и това е нещо.
Стана и излезе в дневната точно когато госпожа Гейвин слизаше по главното стълбище. Тя държеше маркуча на прахосмукачката и влачеше малкия валчест уред след себе си. Машината слизаше с поредица от тупкания и приличаше донякъде на малко механично куче. „Ако се опитам да сваля прахосмукачката по този начин, тя ще ме удари по глезена и ще се изтъркаля чак до долу — помисли Морт. — Чудя се как ли успява да го прави?“
— Добре дошла, госпожо Г. — каза той и прекоси дневната към кухненската врата. Пиеше му се кола. Винаги ожадняваше от писането на тъпотии.
— Здравейте, господин Рейни. — Той се беше опитвал да я накара да го нарича Морт, но тя не бе пожелала. Не искаше дори да го нарича Мортън. Госпожа Гейвин беше жена с принципи, но принципите не й пречеха да нарича жена му Ейми.
„Може би трябваше да й кажа, че заварих Ейми в леглото с друг мъж в един от скъпите мотели на Дери — помисли Морт, като бутна летящата врата. — Поне би могла да започне отново да я нарича госпожа Рейни.“
Грозна и подла мисъл — от онзи вид мислене, който той подозираше, че е в корените на писателските му проблеми, но май нямаше начин да го преодолее. Може би и това щеше да мине… като сънищата. По някаква причина тази идея го накара да си спомни за една лепенка за броня, която веднъж беше видял отзад на един много стар фолксваген костенурка. „ЗАПЕЧЕН — НЕ МОЖЕ ДА МИНЕ“, пишеше, на лепенката.
Когато кухненската врата се затвори, госпожа Гейвин каза:
— Намерих един от разказите ви в боклука, господин Рейни. Помислих, че може да ви потрябва, и го сложих на плота.
— Добре — каза той, без изобщо да има представа за какво говори тя. Нямаше навик да хвърля лошите ръкописи или откъси в кухненския боклук. Когато напишеше нещо скапано — а напоследък беше написал повече скапани неща от обикновено — той или го изтриваше от компютърната памет, или го пазеше в картотеката, разположена отдясно на неговия компютър за текстообработка.
Изобщо не се сети за човека с набразденото лице и кръглата черна квакерска шапка.
Отвори вратата на хладилника, премести две малки чинии, пълни с остатъци с неизвестен произход, откри бутилка пепси и я отвори, докато буташе с хълбок вратата на хладилника, за да се затвори. Когато отиде да хвърли капачката в боклука, видя ръкописа — заглавната му страница беше изцапана с нещо, което приличаше на портокалов сок, но иначе си беше наред — оставен на плота до кафеварката. Тогава си спомни. Джон Шутър, точно така. Редовният член на дружеството на Лудите, клон Мисисипи.
Отпи от пепсито и взе ръкописа. Сложи заглавната страница отдолу и видя отгоре на първата страница следното.
Джон Шутър
Обикновена пратка
Деллакорт, Мисисипи
30 страници
приблизително 7500 думи
Продадени права на разпространение, Северна Америка
Ръкописът беше напечатан на доста добра хартия, но машината трябва да е била тежък случай — приличаше, на стар канцеларски модел, при това немного добре поддържан. Повечето от буквите бяха разкривени като старчески зъби.
Той прочете първото изречение, после второ и после третото — за момент мислите му се объркаха.
Тод Дауни си помисли, че жена, която би откраднала любовта ти, когато любовта ти наистина е всичко, което имаш, не е никаква жена. Затова той реши да я убие. Щеше да направи това в чупката, която образуваха къщата и хамбарът — съединяваха се под много остър ъгъл. Щеше да го направи там, където жена му отглеждаше градината си.
— По дяволите — каза Морт и пак остави ръкописа. Ръката му бутна бутилката пепси. Тя се прекатури, запени се и потече надолу по чекмеджетата. — По ДЯВОЛИТЕ — извика той.