Попи чуваше риданията на майка си, но като че ли не можеше да се помръдне. Имаше чувството, че слуша някаква пиеса по радиото. Сякаш всичко това нямаше нищо общо с нея.
Доктор Франклин каза:
— У нас в Южна Калифорния се провеждат някои изследвания в областта на имунотерапията и криогенната хирургия, но и в този случай говорим повече за смекчаване на ефекта от болестта, отколкото за лечение…
— По дяволите! — избухна Клиф. — Говорим за малко момиче! Как се стигна до трета фаза, без никой да забележи. Та това дете танцува цяла нощ само преди два дни.
— Господин Хилгард, съжалявам — каза доктор Лофтус толкова тихо, че Попи едва успяваше да улови думите. — Този рак е наречен „тихата болест“, защото има много малко симптоми, преди заболяването да напредне. Точно затова процентът на излекувалите се пациенти е толкова нисък. И трябва да ви кажа, че Попи е вторият тийнейджър с такъв тумор, който виждам. Доктор Франклин е направил изключително точна диагноза, когато е решил да я изпрати на изследвания.
— Трябваше да се досетя — каза майката на Попи с плътен глас. — Трябваше да я накарам да дойде по-рано. Трябваше… трябваше…
Чу се силен трясък и Попи надникна иззад вратата, забравяйки да се крие. Майка й удряше пластмасовия плот на масата отново и отново. Клиф се опитваше да я спре.
Попи се отдръпна назад. „О, боже, трябва да се махна оттук. Не мога да гледам това. Не искам да гледам това!“
Тя се обърна и тръгна обратно по коридора. Краката й се движеха, както обикновено. Странно, че все още я слушаха. И всичко около нея си беше същото като преди. Сестринската стая все още беше украсена за Четвърти юли3. Чантата й още лежеше на мекия диван до прозореца.
Всичко си беше същото — но как беше възможно това? Как беше възможно стените все още да стоят прави? Как беше възможно телевизорът все още да гърми в съседната стая?
„Аз ще умра“, мислеше си Попи.
Но колкото и да беше страшно, тя не беше уплашена. Онова, което чувстваше, беше огромно изумление, което ставаше все по-голямо и по-голямо. Мислите се рояха в главата й хаотично, прекъсвани постоянно от три едни и същи думи: „Аз ще умра.“
„Сама съм си виновна (аз ще умра), защото не отидох по-рано на лекар.“
„Клиф ругаеше заради мен (аз ще умра), а пък аз дори не знаех, че ме харесва, камо ли, че ме обича.“
Мислите препускаха в ума й. „В мен има нещо. Аз ще умра, защото вътре в мен има нещо, също като онзи пришълец във филма. И сега то е в мен. Точно в тази секунда.“
Попи сложи ръце върху стомаха си, вдигна тениската си и се вгледа в корема си. Кожата й беше гладка и без никакво петънце. Не чувстваше никаква болка.
„Но то е тук и аз ще умра заради него. Ще умра скоро. Чудя се колко скоро? Не чух да говорят за това. Нужен ми е Джеймс!“
Пресегна се към телефона с чувството, че ръката й е отделна от тялото. Докато набираше номера, си мислеше: „Моля те, бъди там.“
Но този път това не помогна. В слушалката звучеше монотонен сигнал. Когато най-накрая се включи телефонният секретар, тя каза:
— Обади се в болницата. — След това остави слушалката и се вгледа в пластмасовата кана с леденостудена вода на шкафчето до леглото й.
„Той ще си дойде и ще ми се обади — мислеше си тя. — Просто трябва да се въоръжа с търпение.“
Попи не знаеше защо, но изведнъж очакваното обаждане на Джеймс се превърна в главна цел в живота й. Трябваше да издържи, докато той се върнеше. Не беше нужно да мисли за нищо преди това. Просто трябваше да оцелее дотогава. И едва след като успееше да разговаря с Джеймс, щеше да реши какво да чувства и какво да прави.
Чу се тихо почукване на вратата. Сепната, Попи вдигна глава и видя майка си и Клиф. За момент единственото, което виждаше, бяха лицата им, които сякаш се носеха сами във въздуха. Очите на майка й бяха зачервени и подути. Лицето на Клиф изглеждаше като смачкан лист хартия, а наболата му брада беше в рязък контраст с бледата му кожа.
„О, боже, нима се канят да ми кажат? Но те не могат да направят това! Не могат да ме накарат да чуя това!“
Изведнъж я обзе желание да побегне. Беше на ръба на паниката.
Но майка й каза:
— Миличка, няколко твои приятели са дошли да те видят. Фил им се е обадил следобед, за да им каже, че си в болницата, и те току-що пристигнаха.
„Това е Джеймс“, помисли си Попи и нещо радостно трепна в гърдите й. Но Джеймс не беше част от групата, която се беше скупчила пред вратата. Бяха главно момичета от училище.