— Здрасти, Джеймс! Заповядай!
Сваляйки слънчевите си очила, Джеймс Расмусен влезе. При вида му коремът на Попи се сви — както винаги. Това, че го виждаше на практика всеки ден през последните десет години, изобщо не променяше нещата. Всеки път, щом го зърнеше, сърцето й започваше да тупти лудо и усещаше в гърлото си някаква горчиво-сладостна болка.
Но причината не беше само в зашеметяващата му външност, която винаги й напомняше смътно за Джеймс Дийн1.
— Джеймс имаше светла, копринено — кестенява коса, изтънчено интелигентно лице и сиви очи, които гледаха ту напрегнато, ту хладно. Той безспорно беше най-красивото момче в гимназията „Ел Камино“, но не това я привличаше към него. Дълбоко в душата на Джеймс имаше нещо тайнствено и недостъпно и именно то караше сърцето й да бие лудо и кожата й да настръхва.
Филип обаче беше на друго мнение. Щом Джеймс влезе, той веднага се наежи и погледът му стана някак хладен и суров. Между двете момчета прехвърчаха искри на неприязън.
Джеймс се усмихна леко, сякаш реакцията на Филип му се беше сторила забавна.
— Здравей!
— Здравей! — отвърна Фил, без изобщо да се старае да бъде приветлив. На Попи й се струваше, че на него ужасно му се иска да я грабне на ръце и да я изнесе веднага от стаята. Филип винаги малко прекаляваше, когато започнеше да играе ролята на брата защитник. — Как са Жаклин и Микаела? — добави той заядливо.
— Нямам никаква представа — отвърна Джеймс след кратка пауза.
— Така ли? А, да, вярно, ти обикновено зарязваш приятелките си точно преди лятната ваканция. И по този начин си развързваш ръцете за нови завоевания, прав ли съм?
— Разбира се — отвърна Джеймс невъзмутимо и се усмихна.
Филип го изгледа с открита неприязън.
От своя страна, Попи потръпваше от радост: сбогом, Жаклин, сбогом Микаела! Стройните дълги крака на Жаклин и привлекателната изпъкнала гръд на Микаела вече бяха в историята и се очертаваше едно прекрасно лято!
Много хора смятаха връзката на Попи и Джеймс за платонична. Но това не беше вярно, защото Попи от години знаеше, че ще се омъжи за него. Това беше едната от двете й най-големи амбиции, а другата беше да обиколи света. Просто още не му го беше съобщила и той все още си мислеше, че харесва момичета с дълги крака, салонен маникюр и високи италиански обувки.
— Това нов диск ли е? — попита тя, за да откъсне погледа му от бъдещия му шурей.
Джеймс претегли CD-то с ръка.
— Да, нов е. Етно техно.
Попи се зарадва.
— Сигурно и тук са включили от онези тувински певци2, които пеят на гърло! Изгарям от нетърпение! Хайде да отидем да го чуем!
Точно тогава влезе майката на Попи и Филип. Тя беше хладна, безупречна блондинка, почти като героиня на Хичкок, а лицето й изразяваше безусловна увереност, че може да се справи с всяка ситуация. На излизане от кухнята Попи едва не се блъсна в нея.
— Извинявай! Добро утро!
— Почакай малко! — каза майка й и ловко я хвана за края на тениската. — Добро утро, Фил! Добро утро, Джеймс! — добави тя.
Филип отвърна на поздрава й, а Джеймс кимна с престорена любезност.
— Всички ли са закусили? — попита госпожа Хилгард и когато двете момчета потвърдиха, тя погледна дъщеря си. — А ти? — поинтересува се майка й, гледайки я въпросително.
В отговор Попи разклати кутията с корнфлейкс и госпожа Хилгард въздъхна.
— Защо поне не ги ядеш с мляко?
— Защото така са ми по-вкусни — отсече Попи, но когато майка й я побутна леко към хладилника, тя взе оттам кутия с нискомаслено мляко.
— Е, какво смятате да правите през първия ден от ваканцията? — попита госпожа Хилгард, отклонявайки поглед от Джеймс към Попи.
— О, не знам — отвърна момичето, споглеждайки се с приятеля си. — Може би ще послушаме малко музика или ще се качим в планината? Или ще отидем с колата на плажа?
— Каквото кажеш — обади се Джеймс. — Цялото лято е пред нас.
И в следващия момент Попи си представи въпросното лято — знойно, златно и сияйно. То миришеше на хлор от басейна и на морска сол. Беше меко като топлата трева под гърба ти. „Цели три месеца — мислеше си тя. — Цяла вечност. Три месеца са цяла вечност!“
Странно беше, че мислеше за вечността, когато това се случи.