Когато се върна в стаята, майка й плачеше. Нямаше потоци от сълзи, нито ридания. Просто попиваше очите си със салфетка. Попи не можеше да понесе това.
— Мамо, ти се тревожиш как да ми го кажеш… но аз знам всичко.
Думите бяха изречени, преди Попи да успее да си даде сметка за последствията.
Госпожа Хилгард вдигна ужасено глава и се вгледа в Попи със сълзи на очите.
— Миличка… ти знаеш…?
— Знам каква е болестта ми и знам колко е сериозна — каза Попи. Дори това да беше грешният подход, вече беше късно за друг. — Подслушвах, когато ти и Клиф разговаряхте с докторите.
— О, господи!
„Какво мога да й кажа? — чудеше се Попи. — Всичко е наред, мамо, защото аз няма да умра. Защото ще се превърна във вампир. Или поне така се надявам. Не мога да съм сигурна, защото понякога хората не оцеляват при трансформацията. Но с малко повече късмет след няколко седмици вече ще пия кръв!“
Сега си спомни, че не беше попитала Джеймс кога точно ще настъпи промяната.
Майка й дишаше дълбоко в опит да се успокои.
— Попи, искам да знаеш колко много те обичам. Клиф и аз ще направим всичко — всичко, което можем, за да ти помогнем. Точно сега той преглежда едни болнични протоколи от експериментални изследвания. Има нови методи за лечение, Попи. Ако можем просто… да спечелим време… докато бъде намерено някакво лекарство…
Това беше непоносимо. Попи чувстваше болката на майка си съвсем осезаемо. Тя прииждаше като вълни на прибой, отекваше в кръвта й и я караше да се чувства замаяна.
„Всичко е от тази кръв — мислеше си Попи. — Тя прави нещо с мен… променя ме.“
Сетне тръгна към майка си. Толкова много й се искаше да я прегърне, да я утеши.
— Мамо, аз не се страхувам — каза тя глухо, притисната до рамото на майка си. — Не мога да ти обясня защо, но не съм уплашена. И не искам да се чувстваш нещастна заради мен.
Ридаейки, майка й я притисна ожесточено в обятията си, сякаш самата Смърт се опитваше да изтръгне Попи от ръцете й.
Попи също плачеше. Истински сълзи, защото, макар и да знаеше, че няма да умре, тя щеше да изгуби толкова много. Старият й живот, семейството й, всичко скъпо и познато. Хубаво беше да си поплаче. Така щеше да й стане по-леко.
Но малко по-късно Попи отново забрави за себе си.
— Искам просто да не страдаш и да не се тревожиш за мен — каза момичето и вдигна очи към майка си. — Е, ще се опиташ ли поне? Заради мен?
„О, боже, започвам да звуча като Бет от «Малки жени»4 — мислеше си тя. — Света Попи. А истината е, че ако действително умирах, щях да се тръшкам и да крещя до небето.“
Въпреки това успя да успокои някак майка си, която се отдръпна с все още мокри от сълзите очи, но изпълнена с тиха гордост от дъщеря си.
— Ти наистина си особено момиче, Попет — беше единственото, което каза, но устните й трепереха.
Попи погледна настрани, ужасно смутена, докато нов пристъп на световъртеж не я спаси от неловката ситуация. Тя позволи на майка си да я отведе до леглото.
И именно сега най-сетне намери начин да формулира въпроса, който искаше да й зададе.
— Мамо — започна тя бавно, — какво би казала, ако има лечение за мен — например в някоя друга страна или нещо такова — и аз бих могла да замина за там и да се излекувам, но не и да се върна? Искам да кажа, че ти ще знаеш, че съм добре, но никога повече няма да ме видиш. — Тя погледна майка си напрегнато. — Би ли искала да направя това?
Майка й отговори без колебание:
— Миличка, бих искала да се излекуваш, дори ако за това трябва да отидеш на Луната. Стига да си щастлива. — Тя замълча за момент и след това продължи по-спокойно: — Но, скъпа, такова място няма. Макар много да бих искала да има.
— Знам. — Попи погали нежно ръката й. — Просто попитах. Обичам те, мамо.
По-късно сутринта дойдоха доктор Франклин и доктор Лофтус. Срещата с тях не беше толкова ужасна, колкото Попи бе очаквала, като изключим това, че се чувстваше доста неловко, докато се дивяха на „изумителния й дух“. Те говореха за „качеството на живота“ на болните, коментираха, че в медицината няма два еднакви случая, и споменаха, че макар и рядко, но някои пациенти се възстановяват напълно. Света Попи умираше от неудобство, но слушаше внимателно и кимаше — докато не започнаха да говорят за нови изследвания.