— Познавах го навремето — каза той над чаша бомбайски джин с лимонов сок, — когато бяхме с него студенти в Харвард.
Харвард ли?! — полита изненадано Сид Бърнаби, кореспондентът на списанието „Таим“.
— Възпитаник на Нийман38 — похвали се Роулсън.
— Тогава, в края на шейсетте — започна да разказва историята Роулсън, — Коуен беше станал за посмешище на целия колеж. Само да го видиш дребосъка му с дребосък как цепи през Харвард Скуеър, пуснал капаците, здраво стиснал чантата си пред гърдите, сякаш да не би някой да му я дръпне и да побегне с нея, дегизиран с оная рехава брада, дето си я беше пуснал, и не смее да размени две думи с когото и да е. В общество беше контактен колкото останките на замразен мамут. Баща му по това време бил някакъв много известен адвокат или нещо такова в Уестчестър. А пък нашият Коуен бил гордостта на рода си. Завършил с отличие Принстън, диплома за бакалавър по обществени науки от Харвард. Щом защити доктората си, всички големи компании от страната се наредиха на опашка да го интервюират за постъпване на работа при тях. Но тогава пък да вземат да установят, че е капацитет в областта си без дори и капчица умение за общуване и работа в колектив, гений, който не може да каже и едно здрасти на непознат човек. Беше тотално отписан като маниакално саможив и необщителен тип. А всъщност той беше само срамежлив и притеснителен, нищо друго му нямаше. Имам чувството, че тая думичка „притеснителен“ е била измислена специално заради нашия Коуен.
— И какво стана по-нататък? — попита Хатчър.
— Тогава родителите му решиха, че единственото нещо, което може да му помогне, е едно околосветско пътешествие, за да види свят и да се социализира. „Време е да обърнеш малко внимание и на удоволствията в живота, му казал баща му. Намери си една мацка и опитай нещичко и от другата страна на живота.“ Е добре, ама горкият старец не е можел да си представи колко присърце нашият Коуен ще вземе съвета му. Това беше последното, което чух за него тогава, чак допреди около една година, когато го видях да излиза наперено от една банка на Коноут стрийт, облечен в червен копринен чионгсам. Влезе в един „Ролс-Ройс“ и отпраши нанякъде. Само Бог знае какво е правил през годините от изчезването му досега.
По-късно самият Коуен изясни това на Хатчър.
Застанал на терасата си, и Коуен се беше отдал на размисли, припомняйки си времето, когато за първи път видя пристанището на Хонконг. Той се беше крил в кабината си през целия път след отплуването от Сан Франциско, ужасен от мисълта, че трябва да се среща с толкова непознати на борда на огромния кораб. Първата нощ след акостирането им в пристанището той се измъкна потайно на палубата и беше обзет от паника пред гледката на извисяващия се в близост планински връх, ослепителните светлини на града и обградилите отвсякъде големия кораб сампани с молещите за милостиня хлапета на тях. Точно тогава Коуен бил забелязан от един врял и кипял моряк с разпуснати нрави на име Рингър, нещо като домакин и доставчик на кораба, който изпитал истинско съжаление към Коуен.
— Виж какво, сър, мисля да мръдна към центъра на града самичък… искаш ли да дойдеш с мен?
Коуен се почувствал изнервен, но пък и заинтригуван.
— Там е и деловата част на града, нали?
Рингър:
— Да, ама там има и други неща, които си заслужава да се видят. Мисля си, че можеш да прекараш приятно в „Дома на орхидеите“ на Фет Лейди Лоу.
Коуен:
— Това ресторант ли е?
Рингър, тоя майтапчия:
— Е, ъ-ъ, мисля, че може и така да се нарече.
Хубав ресторант. Заведението на Фет Лейди Лоу е може би най-големият публичен дом в света и той тръгнал с Рингър към него с надеждата, че отива да си похапне омлет и китайско задушено. От момента, в който Коуен престъпи входа на заведението на Фет Лейди Лоу, животът му се промени завинаги. Неговият сексуален апетит беше възпламенен и пред Коуен се разкри един съвършено нов аспект на живота.
Той се усмихна вътрешно на самия себе си, като си спомни за оная нощ. Основното помещение беше осветено от розови свещи и някъде, скрити в тъмнината, свиреха музиканти на китайски инструменти. Бюфетът! Бюфетът беше един истински рог на изобилието. Всеки възможен деликатес, дори и за най-богатото въображение, фигурираше на отрупаната маса. Хайвер от черно морска есетра; крилца от врабчета, подправени с чесън, както ги приготвят в Кантон; супа от гъби и перки на акула, подправени с китайски оцет; парченца месо от пекинска патица, сервирани в бао бинг и руло чун джуап с плънка от свинско с къри и сепия; зеленчуци, приготвени на водна пара с шампанско.