— Изглежда, сякаш е на сто и една години — избоботи прегракнало Хатчър.
— А може и да е на толкова — отвърна Слоун. — Ще бъде чудо, ако изкара още шест месеца.
— Необходимо ли е да стоим тук, на дъжда? — попита Хатчър.
— Той ще си тръгне всеки момент. Ритуалът винаги един и същ.
Загледан в генерала, Хатчър се сгуши в шлифера си и несъзнателно се зачуди на забележителните способност ти на Слоун да мами и заблуждава всички около себе си, да създава фалшиви илюзии. Едва вчера беше, когато Хатчър сериозно възнамеряваше да го убие. А днее Хатчър стоеше под дъжда на седемстотин мили от мястото, което беше негов дом, със сериозното намерение да се захване с работа, от която не изпитваше никаква нужда, за която нямаше желание, в която не вярваше. Да беше живял преди сто години, помисли си Хатчър Слоун сигурно щеше да продава на улицата чудотворни елексири от някой фургон или акции на Бруклинския мост. Сега той пробутваше мръсните си трикове с измислиците за геройство и патриотизъм, съблазнявайки зяпналите го в устата млади момчета и момичета, за да, ги вкара в мръсотията на тайните операции, да ги направи убийци, саботьори, контрабандисти на оръжие, касоразбивачи, дори и наемници, и все в името и за славата на нацията и страната. Хатчър беше срещнал Слоун в годините на своята невинност и беше повярвал на лъжата.
Генералът приключи със своя ритуал и се отправи към улицата. Хатчър и Слоун гледаха как Бъфало Бил изкачва бавно стъпалата, приведен тежко над своя бастун, но отбягваше помощта на адютанта си, млад майор, който с всяко свое движение и жест излъчваше самочувствието на възпитаник на Уест Поинт18.
— Той не знае нищо за уговорката ни за парите — каза Слоун полугласно. — Това си е само между теб и мен.
— Знае ли въобще нещо за мен? — попита Хатчър.
— Да.
— И одобрява моето участие?
— Доверява се на моята преценка.
Хатчър се захили.
— Откога те познава?
Пристигането на генерала сложи край на разговора им. Отблизо той изглеждаше още по-болен. Лицето му имаше сивкав цвят, очите му бяха воднисти и безжизнени, бяха загубили оня огнен отблясък, който някога поразяваше дори от фотографиите му. Но все още се държеше стегнат и по войнишки изпънат. Дори и да изпитваше болка, не го показваше.
— Радвам се, че си задвижил нещата, Хари — каза той и след това се обърна към Хатчър: — Вие сигурно сте Кристиън Хатчър. Приятно ми е да се запознаем. — Генералът прехвърли бастуна в лявата си ръка и подаде сърдечно костеливата си дясна ръка.
— Удоволствието е мое, генерале — каза Хатчър.
— Разбрах, че сте се проявили добре при службата си в Далечния изток — каза генерал Коуди. — Слоун ме осведоми подробно за това.
— Благодаря, сър.
Старият воин остана шокиран, като чу гласа на Хатчър.
— Хайде да се скрием от дъжда, а? — каза той, опитвайки се да скрие изненадата си. Адютантът отвори задната врата и те влязоха в лимузината. Старият генерал потреперваше леко от студеното и дъждовно време и адютантът наметна краката му с едно одеяло.
— Благодаря, Джери — каза Коуди и адютантът затвори вратата, оставяйки тримата мъже насаме в преградената задна част на лимузината.
— Не ми остана достатъчно месо по тия стари кокали, за да ме пази от студа — каза Коуди смутено и после продължи: — Е, сър, полковник Слоун ми каза, че ви е запознал с нашия проблем.
Хатчър кимна.
— Какво мислите по въпроса?
— Всичко зависи от тоя тайландец, Уол Пот. Ако казва истината и Мърф е жив, мисля, че ще мога да го открия.
— Изглеждате прекалено сигурен — каза Коуди.
— Все пак казах: „Ако синът ви е жив.“
Генералът кимна.
— А какво ви подсказва интуицията по този въирос?
18
Уест Поинт — най-престижната военна академия в САЩ, профилирана в сухопътни бойни действия и стратегическо командване. Предимно нейни възпиитанници са представителите на висшата военна админиеграция в САЩ. (Б.пр.)