— Какво се иска… от мен? — попита Шварц с широка, спокойна усмивка. Той впечатли Хатчър с това, че беше пълна противоположност на Симънс. Напълно контрастирайки със Симънс и неговата перманентна свръхнапрегнатост, Шварц изглеждаше образец на абсолютното безгрижие.
— Ровим се в момента из някои дреболии — каза с шепнещ глас Хатчър. — Знаете как е във флота, нали?
— След осемнайсет години служба, няма как да не знам — отвърна Шварц. — Не може ли да проведем разговора с по един сандвич в ръка? Направо умирам от глад.
След като си бяха поръчали хамбургери и бира, Шварц попита:
— Това по какъв повод е: Ан Кхе, Ханой или Коуди?
— Как пък ги подбрахте точно тия три възможности? — изръмжа Хатчър.
— Край Ан Кхе ме свалиха — обясни Шварц, — в Ханой бях военнопленник почти четири години и бях пилот в ятото на Коуди. Разпитвали са ме и по трите повода.
— Тоя път е за Коуди — прошепна Хатчър.
— Виж какво — каза дребничкият мъж, — знам, че не си от Инспекцията. Хю Фрейзър ми се обади снощи. Обадил се е във Вашингтон непосредствено след като си разговарял с него. Според информацията от Главния щаб на флота, делото на Коуди е приключено. Там въобще не са чували за теб.
Преди още Хатчър да успее да каже каквото и да е, Шварц продължи:
— Не виждам нищо секретно в тоя разговор — каза той. — Всичко, което знам, го има записано вече в протоколите от разследването. За какво е отново всичко това?
Хатчър реши да каже на Шварц толкова, колкото е необходимо, за да го заинтригува и да го накара да говори.
— Все пак бих искал тоя разговор да си остане между нас — каза Хатчър и направи за момент пауза, колкото да успее да организира мислите си.
— Зависи — каза Шварц предпазливо.
— Нали знаеш, че генерал Коуди му е баща?
— Разбира се.
— Генералът умира от рак. Тая информация не е публично достояние и той държи да не се разчува, поне докато пресата не уснее така или иначе да се добере до нея.
— Колко време му остава? — запита Шварц, очевидно шокиран и неприятно изненадан от тази новина.
— Може би не повече от шест месеца.
— По дяволите!
— Всъщност, нещата се свеждат до това, че Старецът така и не можа да приеме като достатъчно основателно решението на Комисията, с което Коуди беше обявен за загинал — каза Хатчър. — Затова ме помолиха да направя една последна проверка по случая заради Стареца. Навремето работех в разузнаването при него във Виетнам.
— Какво те интересува? — попита Шварц.
— В известна степен ме интересува той като човек. На теб харесваше ли ти Коуди? — запита го Хатчър.
Докато Харли Симънс и Хю Фрейзър говореха с голяма неохота, то при Шварц проблемът беше, че Хатчър сякаш не можеше да го спре. Все едно, че му беше натиснал някакъв бутон и го беше включил на режим „разговор“.
— Разбира се, много ми харесваше — започна веднага с отговора си Шварц, после спря за момент, обмисляйки въпроса. — Всъщност, виждаш ли, като че ли не е много правилно да се постави въпроса така, дали съм го харесвал. Мърф не беше от тоя тип, дето гледат да станат любимци на всички. Той беше, ъ-ъ…
— Сдържан? — помогна му Хатчър.
— Сдържан. Добре казано!
— Когато говорих с Хю Фрейзър, той ми намекна, че Коуди е имал някаква маниакална привързаност към войната, свързана с нещо като подтик към самоубийство, че е водил хората си на сигурна смърт.
— Виж какво, Фрейзър винаги си е бил малко жлъчен и циничен — каза Шварц — Дори и злополуката, която претърпя, не го промени.
— Какво всъщност е станало с него? — попига Хатчър.
— Подхождаше за кацане на Форестал23, непосредствено при докосването на пистата се възпламени и трябваше да катапултира. Тогава си счупи гръбнака. Това, виждаш ли, беше някаква жестока ирония на съдбата. Той винаги беше мечтал да служи на самолетоносач — плуващите острови на военната романтика.
— Да де, но историята с Коуди е била доста преди това.
— Виждаш ли, Фрейзър все си мечтаеше да пилотира реактивен изтребител, искаше да пилотира някой от тия на самолетоносачите. — каза Шварц. — Флотът на Кафявата река определено не съвпадаше с представата му за славна военна служба.
— Флотът на Кафявата река? — запита Хатчър. Тоя термин не му беше познат.
— Така наричаха нашата част — обясни Шварц. — Ние бяхме единствената флотска ескадрила с наземно базиране. По принцип предназначението ни беше да поддържаме силите на Речния флот, да осигуряваме въздушна охрана на речните конвои и други такива речни операции, но това, което всъщност правехме, беше да поддържаме придвижванията на сухопътните ни сили. Гадна история беше тая служба. Струва ми се, че има някаква истина в това, което ти е казал Фрейзър. Наистина търпяхме големи загуби. Ама чак пък самоубийци? Няма такова нещо. Това са чисти глупости.