Имаше и един магазин, който предлагаше традиционното за Американския запад облекло, включително ботуши „Тони Лама“ и обувки „Стетсън“26, един ресторант, „Йосемит Сам“, в чието меню фигурираха барбекю, задушено телешко и печени ребра, гастроном за деликатеси „Стейджкоуч“, който, макар и малко повече да имитираше стила на нюйоркския Уест Сайд, отколкото, този на Запада, имаше летящи врати и имитация на прозорци „Тифани“. Можеше да се спори дали мюзикхола на Лантри, с танцуващите в него голи тайландки и китайки, не беше по-близо до стила на Патпонг, отколкото до този на Томбстоун, но той също се вписваше в господстващия тук дух на Американския запад. Още стояха налепени едновремешните афиши на Лили Лантри и Еди Фой, редом с модерните, цветни и лъскави плакати, рекламиращи прелестите на новите звезди на мюзикхола. Входът му беше точно до входа на киното на Джон Форд.
На отсрещната страна на улицата се намираха сладоледеният салон на Пайк, чийто декор беше по-скоро ното на Джон Форд, отколкото в западняшки стил, и „Раундъп“27, двайсет и четири часово кафене в кънтри-стил, което предлагаше основно кафе, понички и яйца. Малкият стоместен киносалон, откъм страната на мюзикхола, се наричаше „Палас“ и въртеше стари и изтъркани копия на филми, като репертоарът му обхващаше всичко — от класиката до посредствени филми от трийсетте години. В него се даваха по четири прожекции на ден и програмата му се сменяше всяка сряда и петък.
Тук беше и „Лонгхорн“, толкова западняшки, колкото можеше да бъде един бар. На него принадлежеше и единственият коневръз по цялата улица. Веднъж някакъв майтапчия тексасец вързал там взетата от него под наем кола и няколко часа по-късно, подкрепен с няколко питиета, забравил за това и потеглил, без да се отвърже, като помъкнал и фасадата на бара след себе си. Суийтс Уилки, собственикът, му измъкнал заради тая работа хиляда долара за възстановяване и си оправил фасадата сам за 346 долара.
Тая вечер Уилки беше на седмото небе от щастие и златният му зъб постоянно блестеше в ъгъла на широката му усмивка. От джукбокса гърмеше „Bad Moon Rising“ на „Крийдънс“ и заведението беше претъпкано от посетители. Повечето бяха от тия американци, които живееха постоянно в града. Малцина туристи се решаваха да тръгнат по притъмената уличка на Томбстоун, а дори и да се намереха такива, то едва ли „Лонгхорн“ беше мястото, където биха се спрели.
Широкоплещестият чернокож с издути мускули, които изпъваха почти до пръсване ярката му хавайска риза, се придвижи бавно сред шумната тълпа в „Лонгхорн“, кимна на Уилки, изкачи две стъпала и влезе през завесата от стъклени мъниста в специалното помещение на бара, наричано още „Дупка в стената“ — помещение, запазено за някои от постоянните посетители. Преподобният беше седнал на обичайното си място, мекото тапицирано кресло, и четеше „Уол Стрийт Джърнъл“. На масичката до него имаше бутилка вино и един стек чипове за покер.
Двама мъже чукаха топките на масата за билярд, а до тях шестима други бяха насядали около една маса за покер и играеха стъд28 под ярката светлина на един зелен абажур. На чернокожия не му се налагаше да оглежда играещите — той знаеше много добре кои биха могли да бъдат това. Галахър, Еди Райкър, Погър, Джони Профит, Уъндърбой и Уайът Ърп. Една доста странна на пръв поглед компания, особено Уъндърбой, който изглеждаше като някой мим. Лицето му беше разделено на две половини от тънка червена линия, която се спускаше от косата, през челото и носа до брадичката. Лявата половина на лицето му беше боядисана в черно, а дясната — в бяло.
Чернокожият здравеняк издърпа един стол и седна до висок, мършав мъж с плосковърха шапка „Стетсън“, който имаше бяла коса и бял мустак с формата на лястовичи крила. Беше облечен в черна каубойска риза, джинси и жокейска жилетка, която прикриваше револвера „Питон 357“, наричан от него гальовно „моята универсална главотрошачка“.
— Решено ли е кои ще дежурят, мистър Ърп? — попита негърът тихо, разглеждайки картите на масата.
— Първите двама сме Ърл и и аз. Още не съм решил кой ще бъде третият — отвърна Ърп.
— Това нали не е расова дискриминация? — попита негърът с лека усмивка.
— Ти ходи миналия път, Коркскрю.
— Мамка му, аз съм най-добрият, който имате, и вие го знаете — отвърна Коркскрю малко арогантно.
— Да, знам — отвърна Ърп и повтори фразата, която чуваше поне по веднъж седмично от Коркскрю. — „Навремето държах всички сводници в Детройт ей така.“ — И натисна палеца си върху масата.
26
„Тони Лама“, „Стетсън“ — американски фирми за облекло, предлагащи предимно продукция в кънтри-стил (Б.пр.)