— Само това ли имате да кажете? — попита полковникът.
— Че какво друго има? — отвърна Райкър.
— Не съжалявате ли? — попита полковникът изненадано.
— Да съжалявам? — каза Райкър, след като се замисли за момент. — Да, съжалявам. Сега си мисля, че трябваше да го убия това скапано лайно. Един Господ само знае колко ковчези му лежат на съвестта.
За първи път полковникът погледна към него. Изглеждаше доста ядосан.
— Ще препоръчам да бъдете обвинен в нападение над длъжностно лице — каза той. — Ще ви назначат адвокат служебно. Освен това ще бъдете преместен в Сайгон в затвор за подсъдими.
— Нищо ново — каза Райкър и сви рамене.
Полковникът затвори с плясък папката с рапорта, нареди старателно нещата в куфарчето си, стана и изтръска някаква прашинка от острия ръб на панталона си.
— Основният проблем е безобразното ви поведение — процеди полковникът.
— Не, полковник, основният ми проблем е безобразният офицер по поддръжката.
Полковникът излезе от помещението с наперена походка.
Райкър го изгледа как премина през двора, как влезе в джипа си и замина. Седеше там и си мислеше: „Какво но дяволите се мотая тука. Най-печеният пилот на хеликоптер в цял Виетнам, а седя в тая шибана барака в Куонсет и си редя пасианси, докато момчетата загиват отвън.“ И той излезе навън, метна се на един хеликоптер, оставен да подгрява, и се върна на работа…
Следващият на масата беше Галахър — мъжът, който ходеше с това странно замятане, сякаш куцаше и с двата крака — все едно, че постоянно го боляха ходилата. Това беше така, защото те наистина го боляха. Пехотна мина беше отнесла пода на джипа му, откъсвайки го чак до двигателя. Тогава до него беше седял Джони Профит, който беше номиниран за наградата „Пулицър“29, но се беше забавил прекалено дълго във Виетнам. Преживял разочарованието от разминаването си с тоя професионален връх още на двайсет и пет години, той се беше отдал на хероина, за да облекчи мъката по пропуснатия златен шанс…
…Профит беше седнал край пътя и драскаше нещо в журналистическия си бележник, който държеше обикновено в брезентовата си раница. Болеше го гърбът, а устата му беше пълна с прахоляк. Вече дни наред не беше валяло, пътищата бяха пресъхнали и по тях започваха да се появяват дълбоки пукнатини. Преди два дена той беше загубил фронтовата линия на около двайсет мили оттук — събуди се сутринта след една нощ, прекарана в халюцинации от белия прах, и установи, че частта, в която се беше установил, е заминала без него. Нищо не беше останало от тях освен обичайните боклуци: празни консерви и гилзи от снаряди, пепелища от вечерните огньове, изпокъсани чорапи и разкривени капаци от баки, станали негодни за употреба. Винаги оставаха такива боклуци след тях, когато се местеха, също като някой цигански катун, събрал на бързо вехториите си през нощта и тръгнал към съседния град.
Беше дошъл на себе си от екзалтираните халюцинации и вече тъкмо започваше да усеща мъките на махмурлука от хероиновата си оргия — болки в стомаха, гадене, главоболие, пресъхнала уста. Ръката му така трепереше, че едва успяваше да пише. Освен това всичко му звучеше все някак си блудкаво познато, като повторение на теми, по които беше писал преди. Чу шума от приближаващия джип едва когато той щеше да връхлети върху него — подскочи, стресна се, напъна се да се изправи и вирна палец нагоре. Това му напомни за деня, когато беше тръгнал на автостоп към Уудсток30 или поне се беше опитал да го направи. Когато все пак се добра дотам, музика вече можеше да се чуе само по радиото.
Потъналият в пепеляк джин профуча, после удари спирачки и заора в пръстта, вдигайки след себе си облаци прах.
— Трябва да бъдеш по-внимателен — каза Галахър с провлачения акцент, характерен за Цинцинати. — За малко да те направя на пастет.
29
Пулицър — награда на едноименна обществена фондация в САЩ, присъждана за сериозни постижения в областта на журналистиката. (Б.пр.)