Профит закуцука към джипа.
— Кво ще кажеш да ме повозиш, а?
— Готово, скачай вътре — каза Галахър, тормозейки скоростния лост, за да превключи на първа. — Накъде си се запътил?
— Изгубих дирите на войната — каза Профит, разтривайки изтръпналите си ръце.
— Ега ти, че ти си тръгнал в обратната посока. Боевете са там назад — каза Галахър, сочейки с палец зад гърба си.
— Ами ти накъде си тръгнал?
— Мисля да се подрусам по черните пътища до Камранх — каза Галахър.
— Какво наказание са ти лепнали? — попита го Профит.
— Ще пообиколя някои служби в S-таун.
— Много ти е кофти задачата.
— Ми такъв е животът. Ти си репортер, а?
— Ъ-хъ.
— Познавам няколко момчета от телевизията, в Сайгон. На тях им дай да живеят, нали знайш какво имам предвид?
— Знам — отвърна Профит и се смъкна за по-удобно надолу в седалката, надявайки се, че няма да му призлее от тръскането. Можеше пък там, дето отиваха, да му ировърви, например да хване някое „Хюи“ за към фронтовата линия. И той прехвърли крак отвън, през вратата на джипа.
— Това Камранх ми звучи добре.
— Ще видим — каза Галахър. — Тоя път е целият в дупки. Недей да ми отвличаш вниманието с тоя увесен отстрани крак като някой…
Галахър дори не чу експлозията от мината — единственото нещо, което усети, беше адската болка в ходилата, сякаш беше ударен с бейзболна бухалка през краката от Хенк Аарон. В следващия миг вече се премяташе във въздуха с глава между петите, опитваше се да се вкопчи в нещо, в каквото и да е, само че около него нямаше нищо, в което да се вкопчи. Приземи се в някакъв мочурлив ров на около двайсет фута от мястото на взрива със звук, напомнящ раздробяването на тиква с кол. При удара въздухът му излезе от гърдите със свистене. Той се претърколи но гръб встрани от лепкавата тиня, в която беше попаднал, загледа се нагоре в небето и си прошепна наум: „Исусе, Света Дево и Йосифе, имайте милост към мен. Не ме оставяйте да умра тук.“
От другата страна на пътя, обърнат обратно, лежеше изтърбушеният джип. Колелетата му се въртяха свободно, а от пода му нямаше и следа. Профит лежеше на едната си страна и гледаше безмълвно крака си, затиснат от останките на джипа. Съвсем беше забравил за махмурлука си, толкова силна беше болката в крака му. Надигна се мъчително, примъкна се апатично към джипа, сякаш се надяваше, че той може да се изправи отново на колелата си. После се свлече в безсъзнание…
По-нататък край масата седеше Уъндърбой — рокпевец, станал морски пехотинец. Той беше загубил по-голямата част от лицето си в делтата на Меконг…
Харсуейн беше нисичък, мършав мъж с буен мустак и коса като на таралеж. Постоянно носеше в ръка офицерската си палка, останала му от дните, когато беше служил във военното контраразузнаване на Перис Айлънд. Той беше седнал на един пън и си рисуваше някакви драсканици по калта с палката:
— Ще разбереш, когато то полети към теб, хубавецо — разправяше той на Уъндърбой. — Това куршумче с твоето име, написано на него. Ще го познаеш. То ще прелети с писък отнякъде и ще се забие в окото ти, и само миг след това ще ти пръсне и мозъка.
И той избухна в смях.
Уъндърбой усети смразяващ студ да обхваща крайниците му. Ужасът се загнезди в гърдите му, притисна дробовете му и спря дъха му. Трябваше вече да ги сменят и да им дадат малко почивка. Вече седемдесет и седем дена бяха на бойната линия. Без прекъсване. От техния взвод бяха останали само четиринайсет души, шейсет бяха убити. Той слушаше Харсуейн и си мислеше за тоя куршум.
Това се случи, когато жълтите ги нападнаха. Настана хаос — всички тичаха насам-натам, лазеха да се скрият зад нещо, дърпаха като обезумели оръжията от пирамидите. Последва заповед да заемат позициите си. Харсуейн им крещеше както обикновено.
— Търсете си укрития и залягайте — крещеше той и Уъндърбой започна да лази по корем, заобиколи едно повалено дърво и се скри зад него. В следващия миг само на около един фут от главата му автоматен откос раздроби ствола на дървото и той притисна уплашено глава към земята, после зареди пълнителя, свали предпазителя и направи едно изпълнение в стил Джон Уейн31 — претърколи се, повдигна се, преметна пушката си над дънера и изстреля пет-шест куршума към джунглата.
Точно тогава видя куршума, или поне му се стори, че го вижда — това парче олово, което летеше с писък към него сякаш в забавен каданс, нажежено до бяло и връхлитащо като разлютена оса — страшното парче метал, свистящо във въздуха.
Той се гътна по гръб на земята със стиснати до болка очи и зачака да чуе звука от куршуми, раздробяващи дървото над главата му, после хвърли оръжието си и запълзя на четири крака към джунглата, ридаещ от ужас. Тогава чу Харсуейн да крещи: „Връщай се тука, страхливо копеле такова. Дяволите да те вземат.“ Чу го как изстреля един откос по него и видя как куршумите се забиват в пръстта около краката му, но не спря да пълзи. Изправи се и започна да тича. Тича, докато остана без дъх. Свлече се на земята на четири крака и повърна.
31
Джон Уейн — известен американски киноактьор от 50-те и 60-те години, придобил популярност с участието си в уестърни. (Б.пр.)