Преди около година Уила й беше позволила да поеме в свои ръце затворения дотогава кафе-бар в магазина и да включи бисквити с кафе в менюто. Идеята се оказа великолепна. Да влезеш сутрин в магазина беше истинско удоволствие. Острият аромат на шоколад, съчетан с влажния мирис на врящо кафе, придаваше на атмосферата здрачен, тайнствен привкус, сякаш Уила най-сетне е открила съвършеното скривалище.
Магазинът, в който тя продаваше, екологично спортно облекло, се намираше на Нешънъл Стрийт — главното шосе, отвеждащо до входа на националния парк „Катаракт форест“, прословут с красивите си водопади в сърцето на Блу Ридж Маунтин. Всички магазини, обслужващи туристите и планинарите, се редяха тук, по дългата оживена улица. И тук Уила най-после бе открила своята ниша, ако можеше да се нарече така. Всъщност лагеруването, планинарството и другите природолюбителски занимания, от които се издържаше градът, не я влечаха много, но се чувстваше по-уютно сред останалите собственици на магазини и новодошлите в града, отколкото сред хората, които познаваше от младини. Щом се налагаше да остане в този град, нейното място беше тук, а не сред лъскавото гражданство.
Магазините се намираха в стари сгради, построени преди повече от век, когато Уолс ъв Уотър бил малък градец, препитаващ се от дърводобив. Таваните бяха от нагъната ламарина, а излъсканите подове ухаеха на лимонов паркетин. При най-малкия натиск дъските скърцаха и пукаха като кости на старица. Ето защо Уила разбра, че Рейчъл приближава до нея.
Обърна се и я видя да й подава омразния плик.
— Отвори го.
Пое го неохотно. Хартията беше плътна и луксозна, все едно докосваше кашмир. Разкъса я само за да запуши устата на Рейчъл. В същия миг камбанката над вратата звънна и двете се озърнаха да погледнат кой е.
Нямаше никого.
Рейчъл потърка голите си ръце. Кожата й беше настръхнала.
— Стана ми студено.
— Баба казваше, че става така, когато край теб мине призрак.
— Чрез суеверията хората се опитват да контролират онова, което не им се подчинява — изсумтя презрително Рейчъл.
— Благодаря, философке.
— Давай! — сръга я с лакът Рейчъл. — Виж поканата.
Уила извади картичката и прочете: „На 12 август 1936 г. малка група дами от Уолс ъв Уотър, Северна Каролина, основали общество, превърнало се впоследствие в най-влиятелния социален клуб в района, който организира благотворителни кампании, финансира местни културни събития и отпуска годишни стипендии.
С огромна гордост настоящите членове на Дамския клуб Ви канят в качеството Ви на бивш член или роднина на бивш член на специалното честване на седемдесет и петата годишнина от сформирането на тази забележителна организация.
Помогнете ни да отпразнуваме седемдесет и пет години добротворство. Празненството ще е първото събитие, което ще се проведе в обновената Блу Ридж Мадам на 12 август от седем вечерта. Потвърдете участие с обратна поща до Пакстън Осгуд, президент на клуба“.
— Виждаш ли? — обади се Рейчъл иззад рамото на Уила. — Не е толкова страшно.
— Не мога да повярвам, че Пакстън го организира в Блу Ридж Мадам.
— О, хайде. Бих дала всичко да надникна вътре. Ти също.
— Няма да отида.
— Лудост е да го пропуснеш. Баба ти…
— Е помогнала да основат клуба. Знам — довърши Уила вместо нея и остави плика. — Тя е участвала, аз — не.
— Ти си й наследничка.
— Нямам нищо общо с това.
Рейчъл разпери ръце.
— Отказвам се. Искаш ли кафе?
— Да — каза Уила, доволна, че сменят темата. — Със соево мляко и две захарчета.
Миналата седмица Рейчъл беше решила, че начинът, по който хората пият кафето си, разкрива тайнствените дълбини на характера им. Неотстъпчиви ли са тези, които го предпочитат черно? В конфликт ли са с майките си онези, които го пият с мляко, но без захар? Пазеше бележник зад тезгяха, за да записва проникновенията си. Уила се зарече да я държи нащрек с различна поръчка всеки ден.
Рейчъл отиде зад тезгяха да си запише новата.
— Хмм… интересно — промърмори сериозно, сякаш е открила някакъв съкровен смисъл и най-сетне е разгадала тайните на Уила.
— Не вярваш в духове, но вярваш, че начинът, по който си пия кафето, издава нещо за характера ми.
— Онова е суеверие. Това е наука.
Уила поклати глава и се залови отново да сгъва блузи, стараейки се да не обръща внимание на поканата върху масата. Тя обаче улавяше непрекъснато погледа й, потрепвайки леко, сякаш понесена от бриз.