Пакстън усети как стисва зъби.
— Вече не носи пурпурен шлифер. Зъболекар е.
Колин се поколеба няколко секунди, преди да смени темата:
— Ще отнеса куфарите си в стаята за гости горе.
— Глупости. Занеси ги в твоята стая. Всичко в нея е така, както си го оставил — възрази София и улови съпруга си за ръка. — Доналд, и двете ни дечица са у дома! Не е ли чудесно? Донеси шампанско.
Той кимна и излезе.
С течение на времето бащата на Пакстън лека-полека бе отстъпил кормилото на жена си до такава степен, че сега безгласно я оставяше да взема сама всички решения и запълваше дните си на игрището за голф, Пакстън разбираше подбудите на майка си, разбираше и колко по-лесно е да действаш сам, отколкото да разчиташ другиму, ала често се питаше защо София не негодува срещу вечното отсъствие на съпруга си. Не се ли състоеше в това смисълът на брака? Да намериш партньор, човек, комуто се доверяваш да ти помага за важните решения?
— Ще остана само за една чаша — каза Пакстън. — Съжалявам, Колин. Клубът има среща.
Той поклати глава.
— Не се притеснявай. Ще си поприказваме после. И аз трябва да изляза за малко.
София се протегна и отметна един непокорен кичур от челото на сина си.
— Едва пристигна и ще излизаш?
Колин й се усмихна широко.
— А ти вече не можеш да ми налагаш вечерен час. Това те влудява, нали?
— Ама че си и ти! — запъти се тя към кухнята и им махна енергично да я последват със съвършено лакираната си ръка. Диамантената й гривна улови светлината и засия, сякаш се опитваше да ги хипнотизира да й се подчинят.
Щом се отдалечи достатъчно, за да не успее да ги чуе, Пакстън въздъхна и каза:
— Слава богу, че си тук. Ще се върнеш ли най-сетне за постоянно?
— Още не съм превзел Дивия запад — сви той стройните си рамене.
Всички в семейството бяха високи, ала засега Колин беше най-високият. В гимназията приятелите му го наричаха Бастуна. Косата му беше по-тъмна от нейната — руса и със старателно подчертано сияние — ала и двамата притежаваха тъмните очи на клана Осгуд.
— Носиш костюм — посочи тя. — Не подхожда за Дивия запад.
Той отново сви рамене.
— Добре ли си? — попита тя.
— От два дни не съм лягал. Трябва да поспя… Та какво се мъти между теб и този образ Себастиан?
Пакстън отклони очи и намести чантата си върху рамото.
— Просто сме приятели. Мама не го одобрява.
— Нищо ново под слънцето. Между другото, Блу Ридж Мадам изглежда прекрасно. По-красиво е, отколкото на снимките, които ми изпрати. Късно следобед ходих там. Ще променя малко проекта за градината, след като я видях на живо, но иначе всичко е както трябва.
— Сигурен ли си, че ще успеем да приключим преди празника следващия месец?
Колин я улови за ръката и отново й се доплака.
— Обещавам.
— Шампанско! — извика баща им, изкачвайки стъпалата от сутерена.
Колин и Пакстън въздъхнаха в унисон и отидоха при родителите си.
Тази вечер срещата на Дамския клуб се провеждаше в дома на Кърсти Лемън — Лемън Трий Котидж. Когато Пакстън пристигна, къщата я посрещна украсена в лимоненожълто. В хартиените фенери покрай алеята към главния вход бяха изрязани фигурки във формата на лимонови резенчета. Декоративните храсти до входа бяха окичени с изкуствени лимони. Самата врата беше облицована с яркожълто фолио. През годините срещите на клуба някак си се съсредоточаваха все по-малко върху благотворителните начинания и все повече върху стремежа към показност.
Пакстън похлопа на вратата. След като пийна по чаша със семейството си, тя бе сменила служебното си облекло с бяла рокля и обувки с високи токчета. После беше излязла заедно с Колин. Родителите им не бяха издържали на изкушението и им махаха от алеята.
Кърсти отвори вратата. С късата си кестенява коса и дребни ръце тя приличаше на умален модел на жена и притежаваше загадъчната способност да кара всички наоколо да изглеждат по-внушителни, отколкото са в действителност. Пакстън беше две педи по-висока от нея и поне двайсет килограма по-тежка. Мразеше усещането, че се извисява като кула над Кърсти, но никога не го показваше, не привеждаше рамене и не носеше ниски обувки край нея. За да не наруши баланса на силите.
— Здрасти, Пакс. Влез. Закъсня малко.
— Знам. Съжалявам. Колин пристигна по-рано. Трябваше да си поговорим.
Пакстън влезе и последва Кърсти към дневната.