– Христос е Пиетро – каза Сансеверино.
– Не, Христос е Христос – възрази абатът навъсен.
– Имах предвид – поправи се генералът – онзи войник на служба при Джовани Конте, сещате ли се, господин херцог? Казваше се Пиетро, но не помня фамилията му... Много прилича на него.
Леонардо беше използвал за лицето на Христос войника, на когото се бе натъквал няколко пъти в двореца. Пиетро ли се казваше? Добре беше да го знае, ала го нарисува по памет, без да търси модела при капитан Джовани Конте или направо при кардинал Асканио Сфорца. Очевидно бе успял да пресъздаде приликата. В това време един монах от приближените на абата полагаше неимоверно усилие да се сдържи да не избухне в смях. Сансеверино и херцогът се обърнаха да поглед нат лицето на абата. Да, беше точно той. Без никакво съмнение Леонардо го бе използвал като модел за лика на Юда. Абатът постоянно беше видимо раздразнен заради безкрайно дългото време, необходимо на художника да завърши своята творба, докато монасите трябваше да се хранят в импровизирана трапезария на друго място. Не му казваше нищо, но му хвърляше гневни погледи и често ходеше да се оплаква на херцога, създавайки му доста проблеми. Сега най-сетне разполагаше със своята трапезария, можеше спокойно да се храни под зоркия поглед на Месията и в същото време да се оглежда в коварния Юда със собствения му образ.
– Добре – каза Мавъра с пребледняло лице. – Аз отивам... при съпругата си.
Сансеверино погледна разтревожено как той се отдалечава. Бе останал с впечатлението, че херцогът се почувства зле. Не беше на себе си. Не изрече нито една похвала за художника. Генералът се постара да поправи това.
– Прекрасна е – отбеляза той.
От друга страна, Леонардо не беше очаквал по-ясно изразена оценка от един военен.
Приятелите му дойдоха същия ден следобед.
– Никога не съм виждал подобно нещо – каза му Донато Браманте. – Как го направи? Не прилича на фреска. Изглежда като с маслени бои. Светлината, драпериите, сенките по лицата...
– Това е магия – възкликна Чечилия видимо развълнувана.
Не беше спряла да го поздравява. Бе видяла портрета на Кривели, сметна, че е по-лош от нейния, и разбра, че художникът не я беше предал. А сега, застанала пред този шедьовър, бе сигурна, че тя също ще влезе в историята на живописта, независимо дали искаше, или не.
Всички бяха удивени. Наистина никой не беше виждал подобна фреска. Никой не беше виждал, върху такава голяма стена, живопис, която да е толкова прецизна в детайлите, с толкова старателно разнесени сенки и светлини по човешките лица, толкова раздвижена, толкова дълбока в разчитането на психологическите нюанси. Леонардо беше единственият, който знаеше, че не може да се залага особено на нейната трайност във времето. Зависеше от прекалено много условия, които самият той не можеше да предвиди. Но сега не мислеше за това. След толкова усилия искаше само да се наслаждава на момента. За всички тези години работа единствената му отплата беше дос тойното възнаграждение и този кратък час на скромно удовлетворение.
Дойде брат Лука. Вдигна поглед и остана без думи. Видя дванайсетте апостоли около Христос като месеците или зодиакалните знаци, редуващи се на небето по три всеки сезон около „изгряващото слънце“, слънцето на равноденствие с наближаващия Великден. Видя пресъздаването на Orphica comparatio Solis ad Deum[32], за което беше говорил Марсилио Фичино и чието загадъчно изображение бе съзрял в храма на Малатеста в Римини. На пролетното равноденствие е бил създаден светът, на пролетното равноденствие е бил заченат Христос, тогава се случват и вечерята, и пасхалното жертвоприношение, което се споменава там за пръв път. На равноденствие, и само на равноденствие, слънцето осветява всяка част от земното кълбо, светлината навсякъде побеждава сенките, обявява се космическата година, настъпването на новото време, началото на нов хилядолетен цикъл. Разпозна варианта на вечерята според Евангелие от Йоан. Разпозна Тома по пръста, който по-късно ще положи върху раните на Христос, а сега насочен към небето, както и двамата огледални братя – Йоан с ръце на скута и Яков Зеведеев с разперени ръце като разтворена книга, докато Яков Алфеев, „братът на Иисус“, приличаше много на самия Леонардо и бе до Вартоломей, който беше изправен на крака в левия край на сцената и много наподобяваше Браманте.
32
Орфическо сравнение на Слънцето и Бога“ – трактат от Марсилио Фичино (1433–1499), италиански философ, астролог и теолог. – Б. пр.