Веднага разпозна отдясно на Христос, отляво на зрителя, тримата най-интересни ученици – Петър, Юда и Йоан. Петър, който се накланя над раменете на Юда, за да привлече вниманието на Йоан. Юда, който е в сянка и по-тъмен от другите двама, се завърта прилепен към масата и събаря солницата. Забеляза една обезпокоителна подробност: Юда протягаше лявата си ръка, за да вземе блюдото, което Исус му подаваше. Следователно беше левичар като автора на произведението. Припомни си разказа на Салаи за майката „юдейка“ на неговия приятел...
След това вниманието му се спря върху апостол Йоан, евангелиста на Логоса: „В начало беше Словото“, словото, идеята, както гласи началото на неговото Евангелие. За платониците това беше допирната точка между Платон и Христос. На фреската той имаше женско лице, затова му напомни за хермафродита от картината, която бе видял в работилницата на художника. Нямаше съмнение, това беше андрогинът от диалога „Пир“ на Платон, както бе разтълкуван в коментара на Марсилио Фичино. „Ученикът, когото Иисус обичаше“ е съвършеното единство на мъжкото и женското, в което „няма мъжки пол, ни женски“, както казва свети Павел. Единството на противоположностите, съвършеното и цялостно създание, най-близко до духовното състояние, в което Словото се е превърнало в плът.
Реши да направи една по-смела крачка. Приближи се до флорентинския маестро и му прошепна на ухо: Εν Πλατώνι αδελφοί.
En Platóni adelphói... Леонардо потръпна. Вече подозираше това, но сега подозрението беше прераснало в убеденост. „Братя в Платон“. Следователно и брат Лука бе посветен в благочестивата философия на Марсилио Фичино. Изчака да останат сами, за да го попита.
– Отново той, моят учител Пиеро дела Франческа, беше този, който ме посвети в тайните – отговори францисканецът. – Вие... И вие сте платоник, нали? Стори ми се, че в тази фреска долових не една препратка към творбата на философа.
– Посещавах, макар и късно и доста нередовно, градината „Сан Марко“ – мястото за срещи на хора на изкуството, почитатели на Римската античност, покровителствано от фамилията Медичи. Това бяха последните ми години във Флоренция. Лоренцо Великолепни ме намираше за приятен човек, но за неговите приближени фактът, че не бях извършвал редовни проучвания и че не знаех латински, можеше да бъде пречка. Въп реки това веднъж самият той ми представи Марсилио Фичино, създателя на Академията в Кареджи. Не получих истинско посвещение, защото след това заминах за Милано. Дон Марсилио стана монах, ходех да слушам литургиите, които отслужваше, и проповедите му, граничещи с ерес за тези, които не бяха от обкръжението. Вместо „братя в Христа“ ни наричаше „братя в Платон“, както ми припомнихте вие. Беше превел Corpus hermeticum[33] и разгръщаше в непрекъснатостта на Словото вековния път от Хермес Трисмегист до Орфей и от Платон до Христос. Аристотел, казваше ни той, е опасен. Съществува силно съмнение, че за него индивидуалната душа е смъртна. Една истинска християнска философия може да се основава само на учението на Платон.
Вече нямаше никой. Останаха там, за да разговарят. Откриха, че споделят основната идея на флорентинския платонизъм: квинтесенцията, духа на елементите, човека copula mundi[34]. Но математикът, както Леонардо вече знаеше, имаше за нея статична представа, отъждествяваше spiritus mundi с неизменните форми от геометрията на Евклид, с константните числови отношения, които са подчинени на структурата на света.
33
„Херметически корпус“ – съвкупност от религиозно-философски текстове, приписвани на Хермес Трисмегист, които днес се датират между I и IV в., преведени от Марсилио Фичино през 1463 г. – Б. пр.
34
Буквално „връзка или обединение на света“. Среща се във философията на Марсилио Фичино и означава човешката душа, която е центърът на Вселената, връзката между духовното и физическото. – Б. пр.