– Нямам право – заяви нелюбезно послушникът, докато им отваряше вратата на библиотеката.
След това се обърна и се запъти обратно към портиерната.
Те влязоха и като минаха край големите маси в средата и стената отдясно, покрита с лавици, пълни с книги, се насочиха към бюрото в дъното на залата, където бе седнал монахът библиотекар, който разпозна Леонардо и стана, за да го посрещне. Художникът му представи францисканеца и го помоли да му покаже лавиците с трудовете по математика. Доминиканецът го съпроводи до отсрещната стена, която беше отрупана с книги. Докато библиотекарят и художникът си говореха шепнешком, математикът се приближи и започна да разглежда томовете един по един.
– Liber embadorum[47]! – възкликна по едно време, обръщайки се към Леонардо. – Това е книга за повърхнините, написана преди около четири века от един испански евреин, когото ние наричаме Савасорда. Преведена е на латински от неговия приятел Платон Тибуртино, преводач от еврейски и арабски – този, който е пренесъл в Европа някои тогава още непознати трактати на Архимед и първото описание на астролаба.
– Платоник от XII век? – попита художникът.
– Ако се интересуваш от лицата на равнинните фигури – каза му математикът, – трябва да прочетеш тази книга.
След това, за изненада на приятеля си, брат Лука се обърна директно към библиотекаря.
– Тук ли е още брат Анселмо? – попита той. – Беше мой скъп приятел, но сега, ако е жив, трябва да е много възрастен.
– Брат Анселмо да Бизача? – уточни доминика нецът.
– Същият! – възкликна францисканецът, намигайки на приятеля си.
– Жив и здрав е – отвърна монахът.
– Де да можехме да го изненадаме! Сигурно много ще се зарадва!
– Ще ви заведа при него – предложи библиоте карят.
Леонардо едва се сдържа да не избухне в смях.
– Последвайте ме – каза монахът, след като прошепна на помощника си, че ще отсъства няколко минути.
Излязоха отново в манастирския двор и се качиха на горния етаж, минаха през дълъг коридор, в дъното на който доминиканецът бутна една леко притворена врата.
– Брат Анселмо! – извика брат Лука, влизайки и отправяйки се с отворени обятия към прикования на легло монах. – Помните ли ме?
Стар, слабичък, плешив и с бяла брада, стелеща се върху завивката, която го покриваше до подмишниците, свещеникът облещи очи учудено.
– Не, ако трябва да съм честен – отговори с жален пресипнал глас.
Леонардо се помоли наум на светия основател на Ордена на неговия приятел францисканец да му прости за благородната лъжа, с която бе измамил библиотекаря с единствената цел, както бе станало ясно, да задоволи любопитството му.
Брат Лука все пак прегърна възрастния доминиканец и седна на края на леглото му.
– Как така? Видяхме се преди двайсетина години, когато за последно бях във Флоренция.
Помните ли брат Мариано Уги?
– Да, брат Мариано, разбира се...
На художника му беше все по-трудно да удържи смеха си.
– Но той вече не е тук – продължи доминиканецът. – След неприятната случка бе изпратен в изгнание заедно с останалите... Бог да се смили над него и над всички нас. А кой е твоят приятел? Кажи му да седне тук, на стола.
– Леонардо ди сер Пиеро да Винчи – представи се той сам.
– Известният художник! – каза монахът. – Значи, ви познавам. Идвахте в градината „Сан Марко“ по времето на Лоренцо Великолепни. Тогава още бях библиотекар. После ме отстраниха, когато бе извършена кражбата...
– Каква кражба? – прекъсна го Леонардо, сядайки срещу леглото.
– Да... Кражба, станала преди няколко години – отвърна доминиканецът и отмести очи от двамата посетители. – Нищо важно... – додаде и се прокашля насила, сякаш за да изхвърли секрета, дето още не се беше образувал.
– Старинните ръкописи от Мистра ли? – попита ненадейно брат Лука, който в този ден като че бе самото целомъдрие.
Доминиканецът замалко не получи удар. Ако не беше и без това бял като платно, щяха да видят как пребледнява.
– Значи, вече знаете… – каза той. – Това бяха ръкописи от Римини. Брат Сакраморо Малатеста, доминиканец от знатния род на Римини, един от най-яростните противници на Савонарола в манастира, ги беше донесъл тук, за да ги спаси...