Художникът му показа рисунката „Света Анна“ и тя много се хареса на кармелита, който веднага долови значението и символиката ѝ. Но Леонардо го помоли да предаде на маркизата, че вече не е толкова отдаден на живописта: рисуването сега му костваше неимоверни усилия.
Беше истина. Естествено, не ставаше дума за умора на ръцете. Всичко бе заради метода, който усложняваше всеки процес. Когато например предстоеше да изобрази някой детайл, започваше да прави ново изследване на природата. Трябваше да нарисува ръка в определена поза? Тогава се захващаше да изучава анатомията ѝ: костите, сухожилията, мускулите, вените и артериите, нервите на ръката. Ала всяко наблюдение предизвикваше множество въпроси и от всеки въпрос се раждаше ново изследване. Освен това начинът, по който движеше ръката си, му напомняше за макари и скрипци, човешката машина го навеждаше на мисълта за нови механични устройства. И накрая стигаше до върховния въпрос: душата. Можеш да пресъздадеш изкуствени машини, подобни на механизмите на костите и сухожилията в човешкото тяло, но след това ще съжаляваш, защото тези инструменти не могат да се движат: ако е необходима животинска или човешка енергия, няма голяма полза от тях. Как да вдъхне душа и движение на механизмите, които проектираше?
Понякога отиваше край река Арно, където стоеше с часове и наблюдаваше движенията на водата, вълните, водовъртежите, стремителното бягане между новите обществени перални и руините на старите и вече излезли от употреба тепавици. Опитваше се да си представи консистенцията на дъното по повърхностните движения, да долови наличието на големи подводни маси по възпроизвеждането на мехурите и по очертанията на вълните върху горния слой на реката, както и да предположи къде са потопените под водата канали и пещери по обратното движение на въртопите. Искаше да прочете реката, както се чете книга, и от ръкавите ѝ, от вейките, от плаващите на повърхността предмети, които тя отнасяше към морето, да узнае хилядите истории от вътрешността ѝ.
През лятото на 1502 година до Флоренция достигна новината за въстанието в Арецо, което беше поверено на войските на Пиеро деи Медичи и на Вителоцо Вители от град Кастело, един от най-дръзките капитани на Италия, в съюз не само с потомъка на Медичите, но и с Валентино. Градът бе обзет от тревога. Синът на Лоренцо Великолепни беше пред портите на флорентинските земи, а синът на папата, доколкото можеше да се разбере, го подкрепяше. Нови терзания, нови безпокойства, нови дългове и бъдеще, което се усложняваше.
По това време Леонардо получи писмо, подпечатано от неясен подател. Предаде му го един непознат младеж, който, ако се съдеше по акцента, дори не бе флорентинец. Отвори го. Беше примамливо предложение за работа. Трябваше да напусне Флоренция и да се срещне тайно с флорентинския кондотиер, когото поз наваше добре, но от предпазливост той не се бе под -писал. Не биваше да говори с никого за това.
Реши да помисли по въпроса, като отиде, както обикновено, да размишлява край Арно. Беше стигнал близо до моста „Санта Тринита“, когато, почти в момента, в който щеше да поеме по него от страната на Палацо Спини, се натъкна на трима младежи, които разлистваха „Божествена комедия“. Щом го видяха и очевидно го познаха, привлякоха вниманието му:
„Маестро Леонардо!“.
Имаха вид на добри момчета, хубаво облечени, между двайсет, на толкова изглеждаше най-младият, и трийсет години, колкото би дал на най-големия от тях. А и му се сториха познати, сигурно ги беше виждал някъде, макар че тяхната младежка възраст и фактът, че той бе отсъствал от града почти двайсет години, правеха това малко вероятно. Но откакто беше във Флоренция, често изпитваше неприятното усещане, че среща познати хора, а всъщност не ги познаваше. Дали това бяха синовете на известни бащи, приличащи много на родителите си, които обаче трудно би разпознал заради побелелите коси? Такъв беше голобрадият, най-големият от тримата, с къса кестенява коса, овално, издължено лице, който тръгна към него, рецитирайки Данте:
Спря се и изчака въпроса, който не закъсня.
– Марсий – каза младежът – е сатирът, предизвикал Аполон да свирят на флейтата на Минерва, бил е победен и одран жив. Той обаче е и сатирът, с когото Платон сравнява Сократ в диалога „Пир“ – физически прилича на Силен и очарова хората с примамливото звучене на думите си, ала най-много за Марсий напомнят самите речи на философа, които крият в себе си божествена душа в привидно обикновена обвивка, гладка като одраната от Аполон кожа на сатира. Тук Данте се поставя в Рая, цитирайки Платон, но последователите на Аристотел по-скоро нареждат поета в своите редици. Е, платоник или аристотелианец е той? Аристотелианецът е в Ада, а платоникът попада в Рая, така ли?
48
Цитат от „Божествена комедия“ („Рай“). Данте Алигиери, „Божествена комедия“, „Народна култура“, 1975, с. 293. – Б. пр.