Ето, помисли си, обичайните флорентински неоплатоници във вечен конфликт с физиците, които предпочитат Аристотел. Стори му се, че се е върнал двайсет години назад. Точно в този момент видя да се задава Микеланджело. Буонароти идваше от моста над Арно, дребен, брадат, черен, бърз и лек, по всичко приличащ като Сократ на Силен. Тъй като знаеше, че е ценител както на Данте, така и на Платон, реши да отклони въп роса към него. Помисли си още, че това е удобен повод да го опознае, понеже беше известно, че Микеланджело е срамежлив и саможив човек.
– Месер Буонароти, точно вие ни трябвате – каза му. – Тези добри момчета ми зададоха въпрос за Данте и Платон, на който вие можете да отговорите по-добре от мен.
Но скулпторът, изглежда, се обиди и му отвърна сърдито:
– Какво искаш от мен, Леонардо? Дойде във Флоренция, за да се подиграваш на всички ни ли?
– Не, какво говорите? Всъщност...
– По-добре върви да се подиграваш на миланците, всеки знае, че си им обещал конна статуя, голяма колкото къща, и така и не си успял да я изработиш! – отсече Микеланджело и го подмина.
Леонардо беше изненадан от тази безочлива реакция на скулптора, не я очакваше. Нямаше никакво намерение да му се подиграва, по-скоро искаше да станат приятели. Освен това Микеланджело сложи пръст в отворена рана – незавършения кон на Франческо Сфорца. Застина неподвижен и онемял като пясъчна статуя.
– Не го вземайте навътре – каза му младежът, също останал вцепенен, с „Божествена комедия“ в ръка. – Приятно ми е, Пиеро Бандинели, а това са моите приятели Аламано деи Мартели и Угучоне дели Алберти. И тримата сме от Флоренция, но аз и Алберти сме учили в Рим в академията на Помпонио Лето.
– Значи, неопагани – подхвърли Леонардо.
Доколкото знаеше той, Помпонио Лето, починал преди около три години, беше основал в Рим академия на поклонниците на Античността, които се събираха включително в катакомбите и бяха възстановили великия понтификат[49] от римската епоха, говореха помежду си само на латински и оценяваха високо Юлиан Отстъп ник – последния езически император, който изгонил християнските учители от всички училища. През 1468 година до един били арестувани от папа Павел II, той подозирал, че срещу него има републикански заговор, финансиран от турския султан. Били измъчвани, но не признали нищо и накрая ги оправдали поради липса на доказателства.
– Това са неоснователни сплетни – отговори младежът. – Помпонио беше най-добрият латинист и голям познавач на Римската античност. Да, възстановявахме езическите ритуали и ги изпълнявахме както по времето на Цицерон, но това бе просто начин да се потопим в класическата епоха, която обичахме до полуда. Във всеки случай сега сме в отлични отношения с Римската курия.
– Не се и съмнявам, след като Френезе[50] стана кардинал.
Алесандро Фарнезе (но вече всички го наричаха, както го нарече Леонардо, заради начина, по който бе станал прелат, когато още дори не беше свещеник) – и то се знаеше – беше ученик на Помпонио Лето, ала бе известен най-вече с това, че беше брат на Джулия, прекрасната двайсет и пет годишна жена, в която папата бе толкова лудо влюбен, че щом тя реши да се върне при съпруга си след идването в Италия на Шарл VIII, той я заплаши, че ще отлъчи от Църквата цялото ѝ семейство, ако незабавно не дойде отново в Рим. Тя се върна и после пак избяга малко преди кралят на Франция да влезе в града. Но Фарнезе вече бе кардинал от една година и за мнозина беше ясно заради какви братски заслуги.
– Кардиналът угодник, както ние наричаме Фарнезе – отговори Бандинели, – вече не е последовател на Лето. Завърши образованието си тук, във Флоренция, с Фичино и Пико дела Мирандола и прие благочестивата философия за своя вяра.
– Като стана дума за приемане на нова вяра – поде Леонардо, – вие индиректно заявявате, че вашата философия не е толкова благочестива. Това, което бих се осмелил да ви попитам, е в какви отношения е бил вашият учител със Сиджизмондо Малатеста да Римини, също привърженик на неопаганизма, поне според папа Пий II, който обаче само е търсел претекст да го отстрани.
– И двамата са имали предпочитания към доктрините на Гемист Плитон, византийския неоплатоник, с когото дядото на Лоренцо Великолепни, Козимо деи Медичи, е решил да основе Платонова академия във Флоренция – отвърна младежът. – Но Гемист Плитон говори както за Бог, така и за божества: следователно за някои е бил политеист, а когато говорел за Платоновото единство, го правел, за да прикрие собствения си фундаментален паганизъм. За други пък бил християнин, тоест монотеист, макар и вероятно противник на тройствеността, който се опитвал да съчетае платониз ма и християнството, а неговите божества били единствено междинни принципи, необходими, за да се обясни множествеността, като се започне от единството на Бог. За Пий и Павел II, двамата папи, които преследвали съответно Сиджизмондо Малатеста и римските академици, тези представи във всеки случай били просто еретични. Павел II си помислил, че по време на похода в Морея Малатеста е заговорничил с турския султан и че поддържащите връзка с него неопагани от Рим са скроили републикански заговор, за да установят езичес ки понтификат в града на мъченика Петър. Но Лето и неговите хора, макар и подложени на мъчения, нямали и най-бегла представа какво трябва да признаят и така и не било намерено никакво доказателство за заговора.
49
Идва от титлата велик понтифик (върховен жрец), първоначално висша пожизнена жреческа длъжност в Древен Рим. В периода 753–712 г. пр.Хр. е заемана от римски царе. – Б. пр.