14
Ако пристигнеш в Урбино на кон от юг и изведнъж видиш отдолу как градът се издига над собствените си стени, кацнал на недостъпен отникъде двоен хълм, не е възможно да не останеш удивен от изящните малки кули на двореца на Федерико да Монтефелтро, които веднага ти загатват за благородното сърце на сградата мастодонт, обгръщайки сред гибелинските зъбци над зидовете великолепието на класическите лоджии – кратка прелестна илюзия в суровата обвивка на едно жестоко и масивно гнездо на властта. Вече знаеше, беше подготвен, Донино и брат Лука му бяха говорили за този дворец като за един от най-красивите в Италия. Пристигнаха около обяд, слънцето ги замайваше и щом вдигна поглед и съзря постройката да се извисява като великан от тухли, едва не припадна от вълнение. За щастие, конят му и Салаи не се впечатляваха колкото него от архитектурата и продължиха напред.
Когато по-късно обиколи центъра на селището надлъж и нашир с одометъра на Херон, проучи целия периметър на стените и измери разстоянията от върха на една камбанария с подходящи приспособления, както обясняваше Алберти в Ludi mathematici[52], за да се опита да начертае карта от птичи поглед, остана с впечатлението, че ако я гледа от високо и се спуска над нея като сокол, цитаделата би му се сторила много подобна на човешкия мозък веднага след краниотомия: един улей по средата – древният път кардо[53] на римския град – я разделяше на две полукълба, а лабиринт от усукани около себе си мозъчни стомахчета се разпростираше по двата склона на непокрития черепен свод чак до здравата кост на бастионите. Беше негов порок и лукс, дори и по отношение на живота, да си го представя твърде често, гледайки го отвисоко, и ако понякога го обземаше меланхолия, че не е достатъчно вътре в него, тутакси се оставяше да бъде отнесен възможно най-далече от бурното течение на своето любопитство.
По това време нямаше никой наоколо, само войници и мъжете от свитата, суетящи се по неравностите на малките улички, групи безделници, седнали на площада да играят на зарове, нито едно дете и нито един старец: да, имаше жени, ала само тези от обоза, така да се каже. Той и Салаи слязоха от конете пред двореца. Салаи остана да пази нещата им, Леонардо показа писмото от кондотиера на охраняващия входа.
– Залата е наляво и после пак наляво – каза часовоят.
Леонардо прекоси широк и къс коридор и се озова в портика на вътрешния двор, с редица колони с коринтски капители. „Невероятно“, помисли си той и подаде глава, за да прочете надписа, гравиран върху архитравите: FEDERICVS VRBINI DVX MONTISFERETRI AC DVRANTIS COMES... „Федерико, херцог на Урбино, граф на Монтефелтро и Кастелдуранте...“ Така веднага ставаше ясно кой беше построил този дворец A FVNDAMENTIS, „от основите“, както казваше свитата, която се гордееше с успехите в мирно и военно време на покойния херцог, баща на Гуидобалдо, който със сигурност е бил изключителен кондотиер, ако, както се говореше, SEXIES SIGNA CONTVLIT OCTIES HOSTEM PROFLIGAVIT, или, ако бе разбрал добре със своя ненадежден латински, „беше побеждавал врага осем пъти от шест, в които се бе изправял срещу него в открита битка“.
Изключително беше и чувството за ирония, рядкост за един кондотиер.
„Наляво и пак наляво“, повтори си наум, докато се връщаше обратно. Наляво от вратата, през която бе влязъл, и после веднага пак вляво имаше друга врата, охранявана от алебардист, на когото отново показа писмото от кондотиера. Мъжът прочете написаното на листа и му каза:
– Това е вратата на библиотеката. По заповед на херцог Валентино тук се влиза само с пропуск, даден от него.
– Прочутата библиотека на Федерико да Монте фелтро?
– Да. Ако искате да се качите на белетажа и да бъдете посрещнат от херцога, трябва да вървите до края на коридора и да влезете през онази порта, вляво ще видите широко стълбище.
Леонардо се качи и се озова в просторния и светъл коридор на ложите, пълен с прислужници, които влизаха и излизаха през отворената врата на огромна зала с две дълги маси, където, както веднага разбра, се хранеха капитаните на служба при Чезаре Борджия. Съвсем леко се беше приближил, когато чу да го вика глас, който не разпозна: „Маестро Леонардо!“. Видя един военен, седнал на масата отпред и размахващ ръце в опит да привлече вниманието му. Най-накрая се сети кой бе това: Джовани Конте, преди беше войник на служба при кардинал Асканио Сфорца в Милано, а сега очевидно бе нает от Валентино. Пристъпи към него, за да го поздрави. Мъжът стана, стисна ръката му и му предложи да го заведе при херцога. Излязоха през другата врата на залата и се насочиха към по-малка зала, веднага вдясно, след това към друга, още по-малка, с богато украсена камина отсреща, увенчана с черен императорски орел на златен фон. Вляво от камината през голям притворен прозорец се процеждаше слаба светлина. Стаята бе обгърната в полумрак, но забеляза в свое дясно картина, чийто стил разпозна веднага: беше на Пиеро дела Франческа.
53
В Римската империя улица, ориентирана от север на юг, наред с декуманус, улица изток–запад. – Б. пр.