После вниманието му грабна един обемист старинен ръкопис с черна корица и голям бял релефен череп. Ето го толкова търсения труд, който не може да бъде сбъркан, зловещ дори на външен вид! Тутакси отвори вратите на етажерката и го взе. Разгърна го: беше византийски ръкопис, но на титулната страница заглавието и авторът бяха изписани на латински: Philo Bisanthius de automatorum fabricatione, или Automatopoietikà от Филон Византийски. Творба от библиотеката на Гемист Плитон, за която Марлиани му бе говорил в Милано. Нямаше съмнение: това беше книгата, открадната от Бартоломео Пиерлеони. Прелисти я. Големи и прецизни илюстрации на механични и други съоръжения от епохата на древността, уред за измерване на налягане, парни машини, сред които и тази, която вече познаваше като машината на Херон, ала нарисувана по-добре в детайли, и удивителен еолипил, свързан със зъбни колела и предавки, огромни арбалети, костюм за гмуркане под вода... Затвори веднага книгата и я пъхна в чантата си, която носеше през рамо.
Откри и другите, за които бе споменал Марлиани – Pneumatica от Филон и Теория на пневматиката от Ктесибий.
Как се бяха озовали в Урбино? Защо крадецът ги беше донесъл тук? Заради кого ги бе откраднал? Сложи в чантата си и тях и продължи да разлиства останалите: Plethon de legibus[66], книга за законите от Гемист Плитон с неизмерима стойност, и трактат на гръцки без превод на заглавието на латински, но снабден с ценни анатомични рисунки. След това намери още старинни ръкописи от Мистра, имаше и ръкописи с подписите на Леон Батиста Алберти и Пиеро дела Франческа. Приб ра в чантата си един том за измерванията на Алберти и един за платоновите тела на Пиеро.
Изведнъж чу глух шум в далечината, който обаче се усилваше от тишината и грохота на ехото. Внезапно се сети за безсмисления диалог отпреди няколко години в „Санта Мария деле Грацие“ в Милано: „Христос е Пиетро“, „Не, Христос е Христос“. „Да, но Пиетро е Пиеро!“, каза си. Ето кой беше и къде бе виждал Пиеро Бандинели. В Рим и Милано най-вероятно го наричаха Пиетро, а във Флоренция – Пиеро. Войник на Джовани Конте, преди на служба при кардинал Асканио Сфорца, сега при Валентино. Вече нямаше брада и бе с къса коса, ала без съмнение това беше войникът, осигурил му лицето на Христос за „Тайната вечеря“. Намираше се във Флоренция по време на кражбата в „Сан Марко“ и в Милано, когато беше убит Бартоломео Пиерлеони. Внезапно усети, че е в опасност. Може би смяната му вече бе свършила и ако наистина се интересуваше от тези ръкописи...
Нямаше време за губене. Грабна няколко книги и ги разпръсна в края на осмоъгълната маса в средата на залата, след това взе две с малък формат и ги постави вертикално върху другите, покри ги със своя широка и мека кърпа, нагласи светлината отпред, така че на отсрещната стена, продължаваща към коридора, откъдето бе дошъл, се очерта сянка, която можеше да бъде взета погрешно за сянката на човек, седнал на масата. Отдалечи се тихо с чантата с трите книги, които издирваше още от Милано, и останалите намерени творби.
Направи го точно навреме. Веднага чу кънтенето на стъпките и отиде да се скрие зад другото крило на етажерката. Видя само как сянката на сабята се издигна зад неговата фалшива сянка. На пръсти, без да вдига шум, се промъкна покрай противоположната стена на тази, край която бе минал на влизане, прекоси страничната част на помещението между етажерките и се върна в окопа с цилиндричен свод, чувайки воя на мъжа и трясъка от книгите, които падаха на пода. Побягна към витата стълба и се заизкачва по нея в тъмнината със сърце в гърлото.
Вече долавяше стъпките зад гърба си, фенерът го следваше и макар и бавно, се приближаваше. Младият войник тичаше подире му нагоре по извитите стъпала, беше малко по-бърз от него. Но Леонардо не ускори темпото. Знаеше, че стълбището е дълго и ако се движеше прекалено енергично по спиралата, щеше да се задъха и да загуби равновесие. Чуваше стъпките и виждаше как светлината почти го настига. В един миг обаче долови шум от тупване и светлината се отдалечи, докато не изчезна напълно. Най-вероятно Пиеро Бандинели беше паднал и Леонардо отново си възвърна преднината. После пак усети, че мъжът е по петите му, накрая все пак стигна до входа на тайния проход и дръпна вратата към себе си. Стъпките отекваха съвсем близо, наведе се и прекрачи прага.
Опитваше се да заключи вратата, ала усети как от другата страна войникът я дърпа силно в обратната посока. Бандинели определено беше по-як от него. Тогава внезапно пусна дръжката и се втурна към изхода на библиотеката. След няколко секунди светлината отново бе зад гърба му. Съдейки по своята сянка, която се скъсяваше, заключи, че мъжът се приближаваше. Ускори крачка, но в просторното помещение преследвачът му беше много по-бърз. Тъкмо бе влязъл в пос ледната зала и бе докоснал леко с пръсти дръжката на входната врата, когато усети, че коланът на сабята го закачи отдясно. Той се изви и застана инстинктивно на колене, изтласквайки се напред с лице към пода, за да попречи върхът на оръжието да го прободе в хълбока. Зърна пламъка на фенера до лявото си рамо, докато войникът, все още стискащ в дясната си ръка дръжката на сабята, се опитваше да го бутне с три пръста, за да се завърти.