След няколко дни Валентино се върна от Милано и войската и цялата свита на херцога отново поеха в обичайното русло.
На 1 август 1502 година бяха в Пезаро и на 8 август пристигнаха в Римини. Видя замъка „Кастел Сисмондо“ – величествения палат край стените на града, както и храма на Малатеста – незавършения шедьовър на Леон Батиста Алберти. Спря се отвън, от дясната страна на църквата, под големите арки, където един до друг бяха гробовете на Роберто Валтурио, автора на книгата De re militari, която Леонардо беше чел много пъти, и на Гемист Плитон, „посветения в най-съкровения кръг“, мъдреца, от когото бе започнало цялото философско и политическо движение, белязало тяхното време.
После влезе вътре. Видя гроба на Сиджизмондо Малатеста и на третата му и последна съпруга, Изота дели Ати – единствената обичана от него жена. На балдахина беше изписано: Tempus tacendi, tempus loquendi[68]. Най-вече време за мълчание. Но след онова, което бе научил в Урбино, стихът от Книга на Еклисиаста му прозвуча само като неясна заплаха: ще дойде времето да говориш, да разкриеш всичко. SI, буквите S и I, преплетени една в друга, бяха изписани навсякъде по стените на църквата, под арките, върху касите на прозорците и вратите: вероятно съкращение от Сиджизмондо, ала при желание можеше да се възприеме и като съчетание на инициалите на Сиджизмондо и Изота. Видя страничните капели. Първо капелата на мощите, където верният Пиеро беше нарисувал върху влажна основа портрета на Сиджизмондо Малатеста, коленичил в профил пред някакъв светец Сигизмунд – навярно императора Сигизмунд Люксембургски, който бе избрал едва петнайсетгодишния Малатеста за кавалерист. След това видя капелата на планетите и зодиака, барелефите върху пиластрите от двете страни, небесните тела от Луната до Сатурн върху предната централна част и дванайсетте знака на зодиака от двете страни на всяко тяло, обединени според нощните и дневните домове на планетите. Богът на Слънцето Аполон в своята колесница, теглена от могъщи дестриери, върху централния камък на арката, пред Марс-Пироис и Юпитер-Фаетон. За него това беше изображение на вече далечно време, на една епоха, която няма да се повтори, несъмнено отминала и вероятно в упадък. Несигурен стремеж към равновесие, към възвишена и крехка хармония между небето и земята, между човешкото и божественото, между християнството и Платон, между древните и модерните хора.
Това беше илюзията, сега невъзвратимо изчезнала, с която той самият бе отраснал.
В нощта на свети Лаврентий бяха в град Чезена – него Борджия искаше да превърне в средище на своето херцогство Романя. Леонардо изложи замисъла си за воден път, който да го свързва с Порто Канале на Чезенатико. Валентино много хареса предложението му и прекарваше голяма част от свободното си време с този военен инженер и архитект мечтател с големи и невъзможни идеи като неговите.
В Имола останаха дълго, почти до края на годината. Навреме успя да начертае карта на града, гледан от високо. Там отново срещна Макиавели, изпратен за втори път в началото на октомври от Флорентинската репуб лика, за да преговаря с Валентино. Но нямаха много възможности да останат насаме. Херцогът на Романя беше изправен пред редица неочаквани проблеми. Докато подготвяше кампания срещу Болоня, най-видните капитани на служба при него – Вителоцо Вители, Паоло и Франческо Орсини и Оливерото да Фермо, заедно с Пандолфо Петручи, синьор на Сиена, се бяха вдигнали на бунт. Урбино беше въстанал и прогонил гарнизона на Борджия, последваха го и няколко крепости във вътрешността. Леонардо имаше много работа, Макиавели трябваше непрекъснато да осведомява Пиер Содерини, който междувременно бе избран във Флоренция за пожизнен гонфалониер. Валентино често се нуждаеше от услугите на своя военен инженер и архитект, а Макиавели го разпитваше, когато можеше, за да научи новини за ситуацията.
68
„Време да мълчиш и време да говориш“ – Книга на Еклисиаста, или Проповедника, 3:7. – Б. пр.