После разказваше за събитията в Милано, например за месер Фацио Кардано, който след бягството се бе сдобил със син от любовницата си в Павия, когото бе кръстил Джироламо, както и за други общи познати, макар по думите ѝ Милано да не беше вече същият... По-нататък се връщаше на случилото се в Мантуа, без да прави никакъв намек за тяхната грешка . Разказваше, че когато Леонардо заминал, от фамилията Гонзага намерили в стаята му ескиз на една разрошена жена[69], останал след това при тях. Съпругът ѝ казал, че съзира в тази жена голяма прилика с нея, и се запитал дали Леонардо случайно не е тайно влюбен. Тогава, за да потуши ревността му, тя му споменала за слуховете, които се носели за хомосексуалността на художника (както в края на краищата за всички артисти и техните чираци, то се знае). Безпокойството на съпруга ѝ стихнало, но после и Изабела д’Есте заявила, според нея с язвителна нотка, че в тази разрошена дама вижда именно Чечилия – естествено, леко идеализирана и с развени от вятъра коси, ала за нея нямало никакво съмнение. А Чечилия била обзета от дълбока тъга, докато се опитвала да се защити. Тъй като трябвало да отхвърля всяка догадка, самата тя се борела с най-силното си желание: да ѝ подарят този портрет, макар и незавършен. Но беше сигурна, че Изабела д’Есте го задържала за себе си, та да я накаже за това, че не е признала греха си. В края на писмото си приятелката му го канеше отново в Милано, за да си върнат хубавите времена, защото там вече не били нито той, нито Донино, нито останалите и тя страдала от носталгия.
От очите на Леонардо бликнаха сълзи и му се прииска да замине незабавно за Милано. Започна да рисува „Леда и лебедът“ – Леда, гола, с четиримата ѝ синове: четири, колкото са и синовете на Чечилия. Полидевк и Клитемнестра, Елена и Кастор, излезли от двете яйца, които се разтваряха пред нея. Това беше по-скоро възхвала на раждащия се живот, отколкото на ероса. Който и да бе бащата – херцог на Милано, граф от провинцията или обикновен художник, – ставаше дума за Зевс или за Фаетон, или за Духа на света, въплътен в лебед съблазнител. „Лебед“ на флорентински е cecero, още една загадъчна алюзия за Чечилия, както galè, „хермелин“ на гръцки, препращаше към фамилията ѝ Галерани. Леда е езическата или християнската, или просто човешката загадка на въплътяването, на живота, който, жадуващ за собствената си разруха, преди да се разтвори в първичния хаос, се повтаря в потенциално безконечен цикъл, умира и се ражда отново във вечна метаморфна игра на завръщане и промяна. Но какво ще дири той в Милано? Беше ясно, че независимо от кого бе последният син на Чечилия, тя благоразумно беше решила да го припише на съпруга, който я издържаше.
По-късно отново баща му сер Пиеро му осигури поръчка. Един богат търговец на коприна, който беше негов важен клиент, Франческо дел Джокондо, навремето снабдител на Медичите, останал вдовец, се бе оженил повторно за двайсет и четири годишната мона Лиза Герардини, която наскоро му бе родила две деца. След двете раждания с кратък промеждутък във времето мона Лиза дел Джокондо изпадаше в мрачни настроения. Преди да я нарисува, Леонардо се опитваше да я развесели, като ѝ разказваше забавни истории или като ѝ свиреше на лютня. Единственото, което успяваше да изтръгне от младата жена, беше привидно ведра усмивка, в която все още се долавяха следи от дълбоката мъка. Помисли си да направи портрета, изобразявайки зад нея пейзаж, преминал през същите страдания – на пръв поглед спокоен, но белязан от всевъзможните терзания през геоложките ери, от ерозията вследствие на водите и ветровете, от продължителното действие на силите на природата, които ровят и дълбаят, разрушават и отново заздравяват. Щеше да представлява сбор от всички пейзажи през неговия живот: във фона – Ломбардските Алпи, Карсо, ледниците и алпийските езера, а на преден план – завоите на река Арно при Арецо и мостът, прикрепен към две скали, в Ромито. Помисли си го, но не го направи. Скицира го, ала не го доведе докрай. Първо трябваше той също да достигне до привидното и временно спокойствие, което бележи завършека на всеки древен конфликт, умиротворението, нетрайното и преходно равновесие между противоречивата стихия от жизнени импулси и терзанието от застоя и окончателната разруха.
69
Става дума за портрета Testa di fanciulla, „Глава на момиче“, известен и като La Scapigliata, буквално „Разрошена жена“. – Б. пр.