На 9 юли, вторник, 1504-та почина баща му, сер Пиеро ди Антонио да Винчи. Братята му съобщиха вестта на следващия ден. Не беше оставил завещание, поради което той нямаше права върху имуществото му, тъй като бе незаконороден син. Единственото наследство от баща му, който може би дълбоко в сърцето си и по свой начин го бе обичал, беше, че трябваше индиректно да понася нестихващите спорове на единайсетте си полубратя и полусестри, разпределящи си значителните имоти с тежки взаимни обиди. Огорчения, към които се добавяха още огорчения.
За да направи спокойно огромната подготвителна рисунка за „Битката при Ангиари“, Републиката възстанови и предостави на негово разположение просторната Зала на папата в манастира „Санта Мария Новела“, част от апартаментите на светите отци, посещаващи града – флорентинския Латерански дворец[70]. Това беше огромната зала, в която през 1439 година се бе провел съборът на обединението, където бяха изложили и аргументирали своите тези Гемист Плитон и Висарион, папа Евгений IV и патриархът на Константинопол, починал точно тук, във Флоренция. В нея бяха обсъждани съдбините на Изтока и Запада, новият кръстоносен поход, грандиозните и напразни планове за поставянето на Италия и Гърция в центъра на Средиземноморския и Християнския свят.
Често по време на първите етапи на работата при него идваше Агостино Веспучи, за да му съобщи за исканията на Содерини и да му разкаже как е протек ла битката при Ангиари. Разразила се е тъкмо в тази атмосфера на църковен събор и обединение, на съюз между венецианския папа Евгений IV и Флоренция на Козимо деи Медичи, чиито мащабни съглашения с универсалистки характер, свидетелство за широки възгледи, са били възпрепятствани от експанзионистичните цели на миланската фамилия Висконти в ущърб именно на Флоренция и Венеция. Епизодът, който трябваше да бъде кулминацията на картината, беше онзи върхов момент в битката, когато флорентинците, макар и изненадани, успели веднага да реагират, раздирайки знамето на миланците и обръщайки ги в бяг. Леонардо се бе заел да разучи сцената. Искаше да изобрази дима и праха, мръсната пот по лицата, озъбените усти на конете, напрежението в погледите, локвите кръв под стъпките на войниците, животинската лудост на войната.
Веднъж Веспучи ненадейно отвори дума за братовчед си Америго – мореплавател, който изследваше южните брегове на земите, които всички все още наричаха Западните Индии. Наскоро семейството бе получило новини от първа ръка.
– Не са Индии – каза му добрият Агостино. – Америго е открил, че това е един нов свят, неизвестен досега континент, за който не се споменава в никоя книга. Само си представи, Леонардо: германските географи предлагат новата земя да бъде кръстена на името на братовчед ми...
– Веспуча?
– Не, Америга... Всъщност Катай със златните пок риви, за който говореше Марко Поло, ще е още пò на запад...
– Не знам дали това е добра новина – отвърна художникът. – Винаги сме били смятани за Запада на света, а сега, когато турците ни препречват пътя на коприната, не Катай, тъкмо ние ще станем Далечният изток с времето.
Още в първите етапи на изработването на подготвителните рисунки имаше голям приток на художници и любопитни, които искаха да присъстват на раждането на творба, която, както вече ставаше ясно, щеше да бъде манифестът на нова епоха в живописта.
В Залата на папата го посети и един млад художник от Урбино, дете на изкуството, красив и с изискани и вежливи обноски като неговите. Баща му Джовани Санти бил придворен поет и художник по времето на великия Монтефелтро. Казваше се Рафаело и макар и на около двайсет, вече бе работил с Перуджино и Пинтурикио и за него се говореха много добри неща. За Леонардо това беше възможност да си спомни за Флоренция и Урбино от онези великолепни времена, сега, когато знаеше повече за тях. Разказа му за преоткриването на Платон, за епохата на Пиеро дела Франческа и за младия Ботичели. Сподели за своите изследвания върху перспективата на светлината, но премълча онова, което в момента беше негова истинска фикс идея: стремежа да овладее правилната техника за рисуване с маслени бои върху стена, избягвайки проблемите, с които се бе сблъскал покрай „Тайната вечеря“ в Милано – експеримента с восъчни бои, за който говореха Плиний Стари и Витрувий и който той възнамеряваше да приложи.
70
Латеранският дворец е бивш папски дворец в Рим, който от ІV до началото на XIV в. е официална резиденция на римските папи. – Б. пр.