– Трябва да ти призная нещо – поде монахът, преди да се разделят.
Леонардо вече знаеше какво, но изчака Пачоли сам да му каже.
– Онези книги, старинните ръкописи от Мистра, които бяха у Бартоломео Пиерлеони в „Сан Франческо Гранде“ – продължи математикът, – никога не са попадали в ръцете на убиеца, защото Бартоломео ги беше скрил добре в кухина под плочките на пода. Аз ги намерих случайно в килията му веднага след убийството, спъвайки се в една изкривена плочка. Имаше един труд на гръцки, но заглавието бе преведено на латински, за който Марлиани не ти беше казал: коварна творба на Гемист Плитон, разкриваща най-автентичните му и тайни възгледи.
Беше книга, до която мнозина искаха да се домогнат. Задължително трябваше да бъде унищожена. Изпратих я заедно с другите в Урбино, където, ако още не са я изгорили, най-вероятно ще го сторят...
Разказа му и за останалото, за библиотеката и тайната организация, същите неща, които бе чул от Пиеро Бандинели, ала този път поднесени от гледната точка на един францискански платоник, който беше отхвърлил неопаганизма на „посветения в най-съкровения кръг“, поставил началото на всичко. Но Леонардо не му спомена нищо за онова, дето той бе открил. Вече беше предположил, докато разпитваше убиеца в Урбино, че именно монахът е изпратил опасните ръкописи в двореца на Монтефелтро. Помисли си го, когато видя в подземната библиотека абсидата, вдъхновена от картината, на която младият брат Пачоли бе изобразен като част от най-близкия антураж на Федерико да Монтефелтро. При това една „Свята беседа“[71] на неговия учител Пиеро дела Франческа. Не му довери, че беше дешифрирал кода му и бе проникнал в подземните помещения, не му каза, че е преровил книгите и е взел някои от тях, които впрочем не изглежда да интересуваха други освен него, нито за участта, която застигна последния съществуващ екземпляр на „За законите“ от Гемист Плитон.
Прегърнаха се на вратата. Без да знаят, се бяха борили на една и съща страна, но със съвсем ясно съзнание бяха подхранвали една и съща силна страст към забравената александрийска наука: математикът – към Евклид, а Леонардо – към Архимед и Филон Византийс ки, докато междувременно хората се избиваха за друго. Никой не знаеше дали бяха предводителите на един бъдещ свят, или олицетворяваха сетното възраждане на една вече изчезнала мечта.
– Благодаря за математическите познания, които ми предаде – беше последното, което му каза Леонардо.
– Благодаря за уроците ти за енергията – отвърна монахът.
Художникът изпитваше меланхолия, докато вървеше край река Арно, мислейки за изминалите години, за хилядите безполезни проекти, за провалените планове, за наполовина завършените творби. Остри мъчителни пробождания, на пресекулки, както често се случва: какво остава от всичко това? Запита се дали и историята, личната, а също и колективната, тече като реките, които щом стигнат долината, най-после изглеждат по-спокойни, без нерешителността, размислите, стръмнините, параболичните завои, бележещи пътя им в началото по недостъпните склонове на планините.
– Маестро Леонардо!
Помъчи се да разбере откъде идваше гласът, макар че не можеше да го вика друг освен някой бедняк, седнал на дигата. Носеше скъсани дрехи и имаше разрошена брада, мазна и заплетена кестенява коса.
– Фаетон ме наказа, както ме проклехте – изрече той, докато размахваше дясната си ръка, която беше останала без китка.
Чак тогава го разпозна. Пиеро Бандинели, когото бе използвал като модел в Милано за лика на Христос.
– При обсадата на Чери срещу Орсини – продължи, все още размахвайки осакатената си ръка. – Отломка от снаряд на фалконет...
Беше неузнаваем, изглеждаше с двайсет години по-стар. Даде му трийсет жълтици, макар че Бандинели не му ги бе поискал. Всичко жадува да се завърне към първичния хаос. Всичко бяга неумолимо към собствената си разруха.
Преди беше много красив младеж, а в какво се бе превърнал...
Как може да се изроди човешката природа...
Някога той бе неговият Христос, но ако тогава го беше срещнал такъв, какъвто бе сега, помисли си, щеше да бъде твърде грозен, за да използва лицето му дори за Юда.
Епилог
Всички краища на нещата не са част от тези неща, а началото на нещо друго...
Из записките на Леонардо да Винчи
Живяхме във време на кипеж и ето ги сега – дойдоха да ни го отнемат.
71
Вид иконография, разпространена през Ренесанса, при която Дева Мария е изобразявана на трон с Младенеца, заобиколена от светци. – Б. пр.