Не можех да разбера същината на своята неудовлетвореност, макар да бях възприел погрешното виждане, че тя е израз на бохемство, с доста смътен марксистки произход (през пубертета нелепо парадирах с привидни социалистически убеждения, главно за да дразня баща си). Бих побеснял дори при най-незабележимия намек, че тя се дължи на пуританската жилка в характера ми, което всъщност бе и истината. Неотдавна открих следния пасаж, написан в една тетрадка, когато съм бил приблизително осемнадесетгодишен: „За мен това място е пропито с миризмата на гнилоч, подобна на миризмата на умиращи презрели плодове. Никъде другаде противните процеси на рождението, съвкуплението и смъртта, тези чудовищни повратни точки в битието, гърците ги наричат «миазма» или «петно», не са толкова животински и същевременно толкова разкрасени, за да изглеждат привлекателни. И никъде другаде толкова много хора не вярват толкова силно в лъжи, изменчивост и смърт, смърт, смърт.“
Струва ми се доста преувеличено, но от това как звучи съдя, че ако бях останал в Калифорния, щях да свърша като последовател на някой култ или най-малкото щях да следвам някакви странни ограничения в избора си на храна. Спомням си, че по онова време четях Питагор и в някои от идеите му откривах странно очарование, например носенето на бели одежди или въздържанието от храна, която има душа.
Вместо това се озовах на Източния бряг.
Запалих се по Хампдън по ирония на съдбата. Една вечер, през един дълъг уикенд след Деня на благодарността, изпълнен с дъждовно време, боровинки от консерва и досадния звук на футболните мачове от телевизора, се прибрах в стаята си след кавга с моите родители (така и не си спомням за какво се бяхме карали, винаги спорехме за пари и училище). Ровех из гардероба за палтото си, когато отнякъде изпадна брошурата на колежа Хампдън в град Хампдън, щата Върмонт.
Беше отпреди две години. Докато бях в гимназията, доста колежи ми бяха изпращали подобни неща, защото резултатите от изпитите ми бяха високи, но за съжаление не достатъчно, та да ми осигурят стипендия. Тази бях запазил в учебника си по геометрия и бе преседяла там през последната ми година в училище.
Нямам и най-малка представа защо беше в гардероба ми. Предполагам, че съм я задържал, защото изглеждаше добре. Прекарах безброй часове през последната година в училище в съзерцание на фотографиите в нея, сякаш ако се взирах в тях достатъчно дълго и с копнеж, благодарение на някаква незнайна осмоза щях да се озова сред кристалната им и неопетнена чистота. Дори и сега си спомням тези фотографии, подобно на картинките в любима книжка от детството. Окъпаните в слънчева светлина ливади, обгърнатите от облаци върхове в премрежената далечина, безбройните нападали листа във ветровития есенен ден, големите огньове на открито, мъглата, звука на виолончело, тъмните прозорци и снега.
Колежът Хампдън, град Хампдън, щата Върмонт. Основан през 1895 година. Само този факт стигаше, за да предизвика моето удивление. Нито едно от нещата, които знаех за Плано, не се бе появило по-рано от 1962 година. Брой на студентите — петстотин. Позволяващ обучение на лица от двата пола. Прогресивен. Специализиран в свободните изкуства. Високи критерии за приемане в учебното заведение. „В желанието си да предложи един всеобхватен курс на обучение в хуманитарните дисциплини, колежът Хампдън се стреми не само да даде на студентите си солидни познания в избраната от тях сфера, но и да им помогне да придобият задълбочени знания за западното изкуство, цивилизация и мисъл. Целта ни е не само да запознаем отделната личност с фактите, а да я научим да вае с помощта на изначалните съставки на мъдростта.“
Колежът Хампдън, град Хампдън, щата Върмонт. Дори около самото име витаеше някакво строго английско звучене, поне за моето ухо, което безнадеждно лелееше за Англия и бе глухо за сладките и тъмни ритми на малките мисионерски градчета. Дълго време съзерцавах една снимка на постройка, под която пишеше „Централна сграда“ и от която струеше слаба академична светлина — толкова различна от Плано и от всичко останало в моя живот — светлина, която ме караше да си мисля за дълги часове, прекарани в прашни библиотеки, обграден от стари томове и тишина.