Майка ми почука на вратата и ме повика. Не й отговорих. Откъснах формуляра за допълнителна информация и започнах да го попълвам. Име: Джон Ричард Папен. Адрес: „Мимоза корт“ №4487, Плано, Калифорния. Бих ли искал да получа информация за възможностите за финансово подпомагане? Да (отговорът беше съвсем очевиден). На следващата сутрин изпратих формуляра по пощата.
Последвалите месеци бяха една безкрайна и кошмарна битка с документите, изпълнена с патови положения и водена в окопите. Баща ми отказа да попълни формулярите за получаване на финансова помощ. Най-накрая в изблик на отчаяние откраднах данъчната декларация от жабката на тойотата му и ги попълних сам. После отново чакане. Пристигна писмо от директора, отговарящ за приема на студенти. Трябваше да се явя на интервю, кога бих могъл да отида във Върмонт? Отговорих му, че не мога да си позволя полет дотам. Пак чакане и ново писмо. Колежът ще върне парите за пътуването, ако приема предложената ми от тях стипендия. Междувременно пристигнаха и документите за самата стипендия. Според баща ми частта, която семейството ми трябваше да поеме, бе повече, отколкото можехме да си позволим, и той отказа да я покрие. Този особен вид партизанска война се проточи цели осем месеца. Дори и сега не осъзнавам съвсем ясно поредицата от събития, довели до моето пребиваване в Хампдън. Преподаватели, които приеха положението ми с разбиране, писаха писма — бяха направени редица изключения в моя случай. Не бе изминала и една година, след като под влияние на мигновеното хрумване бях седнал на жълтия и раздърпан килим в стаята ми в Плано и бях попълнил формуляра, а вече слизах от автобуса в Хампдън с два куфара и петдесет долара в джоба.
Никога не съм бил по̀ на изток от Санта Фе и по̀ на север от Портланд, така че след една дълга и неспокойна нощ, започнала някъде в Илинойс, когато слязох от автобуса беше шест часа сутринта и слънцето се издигаше над върховете, брезите и невероятно зелените ливади. Замаян от нощта, безсънието и трите дни, прекарани в пътуване по магистралите, си помислих, че съм се озовал в край, роден от сънищата.
Общежитията не бяха никакви общежития или поне по нищо не приличаха на онези, които познавах, със сиви стени и потискаща, жълтеникава светлина. Постройките бяха облицовани с дъски, имаха зелени капаци на прозорците, бяха разположени зад централната сграда и обградени от явори и ясени. Както и да е, въпреки това не се надявах, че определената за мен стая, където и да се намираше тя, би могла да бъде друга освен грозна и разочароваща. Ето защо, когато за първи път я зърнах, се втрещих — бяла, прозорците й гледаха на север, гола като монашеска килия, с дъбов под, осеян с белези, и с наклонен като на мансарда таван. През първата нощ в нея седях на леглото, докато слънцето залязваше, стените бавно преливаха от сиво в златисто и се претопиха в черно. Някъде в другия край на коридора едно сопрано до отмала се катереше и слизаше по нотната стълбица, отмря и последният светлик, а сопраното продължаваше своите каденци в тъмнината, подобно на ангел на смъртта. Въздухът никога не ми се е струвал толкова студен и разреден, както през онази нощ и никога не съм се чувствал толкова далеч от ниско нахвърляните очертания на прашния Плано.
До началото на учебните занимания стоях сам между белосаните стени на своята стая, сред яркозелените ливади на Хампдън. През тези първи дни се чувствах щастлив както никога досега — бродех като сомнамбул, зашеметен и опиянен от красота. Група момичета със зачервени бузи играеха футбол, опашките им се мятаха на всички страни и над кадифеното, обагрено от здрача игрище се носеха викове и смях. Дърветата скърцаха под тежестта на товара си, на тревата под тях бяха нападали червени ябълки, носеше се тежкият и сладникав мирис на загниващия по земята плод, и около тях непрекъснато жужаха оси. Часовниковата кула на централната сграда — обвити в бръшлян тухли и бял заострен шпил, сякаш омагьосан в замрежената далечина. Шокът, когато за първи път видях бреза през нощта, издигаща се в тъмнината, хладна и безплътна като призрак. Нощите, по-дълги, отколкото си представях — черни, ветровити и безкрайни, хаотични и необуздани.