Възнамерявах да запиша старогръцки език, тъй като това беше единственият език, който познавах добре. Когато споменах това на академичния си съветник, французин на име Жорж Лафорг, с мургава кожа и тесен нос с големи ноздри, той само се усмихна и опря върховете на пръстите си едни в други.
— Боя се, че това няма да бъде възможно — каза той с френски акцент.
— Защо?
— Има само един преподавател по старогръцки и той е много взискателен към своите студенти.
— Учил съм старогръцки две години.
— Най-вероятно това няма да има никакво значение за него. Освен това, ако основният ви предмет ще бъде английска литература, трябва да изучавате някой жив език. Все още има места в началния ми курс по френски, както и за часовете по немски и италиански. А колкото до испанския — добави след кратка консултация с листата пред себе си, — там е почти пълно, но ако желаете, ще говоря с господин Делгадо.
— Предполагам, че вместо с него бихте могли да говорите с преподавателя по старогръцки.
— Не съм убеден, че ще има някаква полза. Броят на учениците му е изключително ограничен. А и изборът му почива на лична, а не на академична основа.
В гласа му се долавяше нотка на сарказъм, а също така и намек, че ако не възразявам, то той не би желал да продължи този разговор.
— Не разбирам какво имате предвид — всъщност мислех си, че разбирам, но отговорът му ме изненада.
— Няма нищо общо с това, което си мислите. Той, разбира се, е прекрасен учен. Доста обаятелен при това. Но намирам за доста странни идеите му за преподаване. На практика той и студентите му нямат досег с останалата част от колежа. Така и не ми е ясно защо продължават да слагат курсовете му в общия каталог, това е подвеждащо и всяка година води до обърквания, защото тези часове фактически са недостойни. Чувал съм, че за да ви приеме сред учениците си, трябва да сте чели подходящите автори и да имате виждания, сходни с неговите. Неведнъж е отказвал да приеме студенти като вас, които имат познания и преди това са изучавали класиците. Колкото до мен — повдигна вежда той, — ако студентът желае да изучава предмета, който преподавам, и има необходимите познания, свободен е да посещава часовете ми. Много демократично, нали? Това е най-добрият подход.
— Често ли се случват подобни неща тук?
— Разбира се. Във всяко училище има трудни преподаватели. И има много — за моя изненада той заговори по-тихо, — много хора в този колеж, които са далеч по-трудни от него. Ще ви помоля да не цитирате думите ми.
— Няма — отговорих, леко изненадан от внезапната поверителност в разговора ни.
— Наистина е много важно да не го правите — беше се навел напред и шепнеше, малките му уста едва се отваряха, докато изричаха думите, — настоявам за това. Може и да не ви е известно, но имам неколцина страшни врагове в катедрата по литература. Та дори и да ви се струва невъобразимо, в моята катедра. Освен това — продължи Лафорг с по-нормален глас — той е особен случай. Преподавал е в това учебно заведение години наред и отказва да получава заплащане за труда си.
— Защо?
— Богат е. Дарява заплатата си на колежа, като приема само един долар годишно заради данъците.
— Ясно — въпреки че бях в Хампдън едва от няколко дни, вече бях свикнал с официалните обяснения за финансови затруднения, малки дарения и ограничени бюджети.
— Колкото до мен — продължи Лафорг, — обичам работата си, но имам съпруга и дъщеря, която учи във Франция, та парите са ми добре дошли, нали разбирате?
— Въпреки това ще говоря с него.
— Можете да опитате — повдигна рамене Лафорг, — но ви съветвам да не си определяте среща, защото най-вероятно няма да ви приеме. Казва се Джулиан Мороу.
Не държах толкова много да запиша старогръцки, но онова, което Лафорг ми каза, ме заинтересува. Слязох долу и влязох в първия кабинет, който се изпречи пред очите ми. Слаба, кисела на вид жена с изтощена руса коса седеше зад бюрото и ядеше сандвич.
— Сега съм в обедна почивка. Върнете се в два часа.
— Моля да ме извините. Търся кабинета на един от преподавателите.
— Хммм. Аз съм административен секретар, а не дъската за обяви, но може пък и да знам къде е. Кой е той?
— Джулиан Мороу.
— А, него ли? — отговори тя изненадана. — За какво ви е притрябвал? Мисля, че е горе, в Лицея5.
— Коя стая?
— Той е единственият преподавател там горе. Обича тишината и спокойствието. Ще го откриете.
Всъщност откриването на „Лицея“ не бе никак лесно. Беше една малка сграда в края на колежа, стара и дотолкова покрита с бръшлян, че почти не се различаваше от заобикалящата я природа. Партерът беше зает от зали и класни стаи, до една празни, с измити черни дъски и току-що лъснати с восък подове. Дълго се лутах, безпомощен, докато най-сетне открих едно малко и зле осветено стълбище в най-далечния край на сградата.