Две от момчетата носеха еднакви очила: малки, старомодни, с кръгли метални рамки, което само по себе си възбуждаше любопитството ми. По-едрият от двамата, а той бе доста по-едър, над метър и осемдесет, имаше тъмна коса, квадратна челюст, груба и бледа кожа. Човек би могъл да го нарече хубав, ако чертите му не бяха толкова сурови, или очите му зад очилата — по-малко лишени от израз и празни. Носеше тъмни английски костюми и чадър (доста необичайна гледка за Хампдън), и преминаваше високомерно със съзнателната напереност на стара балерина, още по-озадачаваща при човек с неговите размери, край групичките от хипита и битници, подгответа и пънкари.
— Хенри Уинтър — отговориха приятелите ми, когато им го посочих в далечината, докато описваше широк кръг, за да избегне група свирачи на бонго на ливадата.
Другият, по-нисък, но не чак толкова, бе едно развлечено, русо момче с розови бузи и дъвка в устата, винаги весел, пъхнал юмруци дълбоко в джобовете на панталоните, деформирани на коленете. Всеки ден носеше едно и също сако — безформена маса от кафяв туид, протрита на лактите и с окъсели ръкави. Пясъчната му коса бе с път отляво, а един дълъг кичур се спускаше над едното от двете му очи, скрити зад очилата. Казваше се Бъни Коркоран — Бъни, кой знае защо, умалително от Едмънд. Имаше висок и креслив глас, който се носеше из столовата.
Третото момче бе най-екзотичното от групата. Елегантно, с остри черти, то бе прекалено слабо, с неспокойни ръце, хитро възбяло лице и къса, гъста, рошава коса в най-огненочервения цвят, какъвто бях виждал. Мислех си (неправилно), че се облича като Алфред Дъглас6 или граф дьо Монтескиу7: с красиви, колосани ризи с френски маншети, великолепни вратовръзки и черен балтон, който се развяваше след него, уподобявайки го на нещо средно между студента-принц и Джак Изкормвача. За свое най-голямо удоволствие веднъж го видях да носи пенсне. (По-късно разбрах, че не е истинско, а рамките придържат обикновени стъкла, защото зрението му бе доста по-остро дори от моето.) Казваше се Франсис Абърнати и по-нататъшните въпроси, свързани с личността му, предизвикваха подозрение у познатите ми от мъжки пол, които се чудеха на интереса ми към подобна персона.
Остана една двойка — момче и момиче. През по-голямата част от времето ги виждах заедно и първоначално смятах, че са гаджета, докато веднъж не ги видях отблизо и не осъзнах, че са близки роднини. По-късно научих, че са близнаци. Приликата между тях бе голяма: с тежко падащите тъмноруси коси и безполови лица, чисти, весели и същевременно тъжни, те приличаха на двойка фламандски ангели. Най-странното около тях, особено в контекста на Хампдън — място, което изобилстваше с псевдоинтелектуалци и декаденти в пубертетна възраст, и където черното облекло беше de rigueur8 — бе, че предпочитаха да се обличат в светли дрехи, най-вече в бяло. Сред стелещия се навсякъде дим от цигари и вездесъщата готическа изтънченост, те се появяваха ту тук, ту там като образи от средновековна алегория или отдавна починали знаменитости от отколешно градинско парти. Не беше никак трудно да разбереш кои са, тъй като бяха единствените близнаци в колежа. Казваха се Чарлс и Камила Маколи.
Всички те ми се струваха напълно недостижими. Когато ги срещнех обаче винаги ги наблюдавах с интерес: Франсис, приведен и шепнещ нещо на котката пред нечий праг; Хенри, профучаващ зад волана на малък бял автомобил, с Джулиан до него; Бъни, проточил се през някой от горните прозорци и викащ на близнаците долу на ливадата. Постепенно научих повече неща. Франсис Абърнати бе от Бостън и според повечето източници — доста заможен. Говореше се, че и Хенри е богат, но и нещо повече, че бил гений по отношение на езиците. Ползваше няколко, живи и мъртви, едва осемнадесетгодишен бе публикувал превод на Анакреон с коментари към него. (Научих това от Жорж Лафорг, който обикновено бе рязък и необщителен на тази тема. Впоследствие разбрах, че Хенри го беше унижил пред всички членове на катедрата по литература по време на частта за въпроси и отговори на годишната лекция на Лафорг върху Расин.) Близнаците държаха апартамент извън студентското градче и бяха от южните щати. Колкото до Бъни Коркоран, той имаше навика късно през нощта да слуша много силно маршовете на Джон Филип Суса9.
С всичко, разказано дотук, не искам да кажа, че бях обсебен от мисълта за тях. Дотогава нещата в училище се бяха канализирали, посещавах часовете, а и работех. Интересът ми към Джулиан Мороу и групичката му от студенти по старогръцки, макар и все още неутолен, бе започнал да избледнява, но тогава се случи нещо доста интересно.