Париж 1947 г. Кристиан Диор представя своята зашеметяваща първа колекция пред свят, изтощен от война и жаден за ново начало. Една жена, преминала през ада на концентрационните лагери, преоткрива собствената си красота на модния подиум. Но зад бляскавата външност се крият дълбоко пазени тайни, изгубени мечти и неизмерима скръб.
Десетилетия по-късно модният историк Кат Журдан ще открие във вилата на баба си, на брега на Корнуол, огромна колекция почти недокосвани оригинални рокли на Диор. Известен писател ще й помогне да разнищи невероятната история за това как те са се озовали там. Това е история за любов като от приказките и за брутална война.
„Тайната на Диор" е роман, в който красотата и вдъхновяващата сила на модата контрастират на бруталната разрушителна мощ на войната. Главни героини в тази история са жените пилоти и тайни агенти, помагали на Съпротивата срещу нацистка Германия, рискували и загубили живота си в борбата за свобода. Техните съдби, които писателката Наташа Лестър базира на съдбите на реални участници във Втората световна война, се разкриват постепенно, нареждат се като парченца от пъзел в една епична картина на епохата, променила веднъж завинаги целия свят.
На Одри, тъмнокосата героиня на моя живот.
Ти си безкрайна. Надявам се винаги да го вярваш.
ПРОЛОГ
Париж, 12 февруари 1947
В голяма резиденция на авеню „Монтен“ 30 асистентката помага на Марго Журдан да облече сако от копринен шантунг в слонова кост, с подплънки и волан на талията и надиплена черна вълнена пола. Полата се спуска до средата на прасеца – нещо скандално – изключително разхищение на плат в свят на следвоенни дажби. На шията й виси наниз перли и тоалетът завършва с шапка с широка периферия и черни ръкавици. След тази светотатствена война ръцете на жените все още стряскат и трябва да бъдат прикрити.
Мадам Раймонд завърта Марго като балерина в музикална кутия и си позволява да кимне доволно с брадичка само веднъж. Посочва с ръка на Марго да излезе през вратата на „кабината“ и да влезе в салона.
И така, легендарният „Диор Бар Сют“ е представен чрез фигурата на Марго на нищо неподозиращия свят.
В големия салон тълпа елегантни парижани – Жан Кокто, Мишел дьо Брунхоф от „Вог“, и Мари-Луиз Буке от „Харпърс Базар“ – седят рамо до рамо, без никакво разстояние помежду си. Някои стоят облегнати на стената, а други са се покатерили по стълбите – търсенето на билети за дефилето бе толкова голямо, че хитрите прекупвачи ги бяха продали на най-настоятелните на цена по-висока от тази на маслото на черния пазар.
Приглушената палитра на салона – решен в перлено сиво и бяло, е изтънчена като скрит цип на рокля. Столовете със заоблени облегалки в стил Луи XVI, позлатените рамки, с гипсови орнаментални панделки, и полилеите бел епок говорят, че времето е спряло и е по-добре публиката да внимава. Пуснатите вентилатори шумят като несекващи аплодисменти, а във въздуха се носи мирис на парфюм, на цигари „Голоаз“ и на спотаено очакване.
Докато Марго се плъзга в салона, чува ахкания, вижда как главите се протягат напред, а ръцете потрепват, сякаш искат да докоснат извивките на нейния костюм. Тя приключва обиколката и минава през сивата копринена завеса, зад която стои Кристиан Диор – човекът, който шие подгъви като магьосник, чиито тоалети прехвърлят модата. Осемдесет години по-късно, ако помолеха някого да назове един дизайнер, неговото име щеше да е първото, за което щеше да се сети. Но всичко това тепърва предстоеше.
Кристиан подарява усмивка на Марго. Ревюто продължава. Не е нужно някой да каже, че е грандиозно, това е очевиден факт и думите са излишни.
Накрая идва ред на булчинската рокля. Марго стои неподвижно, докато я обличат. След това се връща в салона и публиката като един въздъхва толкова дълбоко, че стаята остава без кислород. Защото изглежда сякаш Марго се носи в разцъфнала бяла роза, откъсната в мига, когато е достигнала истинското си съвършенство. Или най-малкото пищната пола създава такава илюзия – разточителство, не – изобилие от коприна, която се разстила като повей на оптимизъм около нея, преди да се сбере на талията в обиколка от петдесет и един сантиметра – задължителните мерки за всеки модел на Кристиан Диор.
Разбира се, никой от зрителите не подозира, че Марго дължи тънката си талия на години на лишения; че е наследство от времена, в които такава рокля би била толкова шокираща, колкото изгрева на слънцето посред нощ. Но няма никаква полза човек да си припомня онова, което никога не може да се промени, затова Марго се съсредоточава върху краката си, върви бавно, за да даде възможност на тълпата да оцени, че онова, което вижда, е невероятно, но и достатъчно бързо, за да остави копнежите да се носят след нея като сянка.