— Скръндза — ухили му се Нина. Но идеята му беше добра, затова тя намери кредитната си карта и се обади. Телефонът иззвъня няколко пъти.
— Ало? — чу се сънлив, но напрегнат глас с немски акцент.
— Ало — обади се Нина. — С Бернд Руст ли говоря?
— Кой се обажда? — Внезапно цялата сънливост изчезна, но гласът прозвуча още по-напрегнато.
— Аз съм Нина, Нина Уайлд. Получих писмото ви.
— Нина! — Облекчението в гласа му се усещаше дори през ефирните смущения на връзката. — Да, аз съм Бернд Руст! Благодаря, че се обадихте!
— Получих и диска, но не мога да го отворя. Файлът е защитен с парола.
— Знам. Исках да съм сигурен, че няма да го прочетат други хора.
— И тъй като вече е в ръцете на точния човек, каква е паролата?
Настъпи мълчание.
— Аз… Мога да ви я кажа само лично. Не по телефона.
Нина внезапно стана подозрителна.
— Защо не? Какво става тук?
— Всичко ще ви се изясни като се видим. Но трябва да ви видя лично. Къде се намирате?
— Всъщност съм в самолета. Летя за Англия…
— Англия! — възкликна Руст. — Чудесно, ще хвана първия Евростар на сутринта. В Лондон ли ще бъдете?
— Не, не — каза Нина, като се опитваше да забави темпото. — Ще бъда в Борнмът, отивам да се срещна със семейството на годеника ми…
— Борнмът, ясно. Значи ще се срещнем там.
— Какво? Не, имах предвид…
Руст се засмя.
— Нина, знам, че всичко ви се струва твърде странно.
Смехът на Нина прозвуча малко отчаяно.
— Ами, да. Донякъде.
— Не се тревожете. Няма да ви отнемам много време. Но ви обещавам, че определено ще поискате да чуете онова, което имам да ви казвам.
— За родителите ми?
За миг се чуваха само ефирните смущения. След това:
— Да. За вашите родители.
Чейс я гледаше все по-заинтригуван и Нина поиска да прекъсне разговора преди Руст да се самопокани в хотелската им стая.
— Вижте, ще ви дам номера на мобилния ми телефон, той има покритие и в Европа. Обадете ми се след девет часа английско време. Дотогава вече трябва да сме на летището. — Тя му издиктува номера си.
— Много добре, ще ви се обадя тогава. О, и поздравления за награждаването. И за годежа. Довиждане!
— Благодаря — отвърна Нина в мига, когато връзката прекъсна.
— И така — рече Чейс, — като че ли този човек наистина иска да се срещне с теб.
— Изглежда, е така.
— Значи няма да можем да се срещнем с нашите? О, колко жалко! Може би следващия път. — Той изглеждаше ужасно доволен от това.
— Не, ще се срещнем с тях.
— Пфу!
— Чакай малко, аз трябва да съм нервната в случая, защо аз… — Нина поклати глава. — както и да е. Той иска да дойде в Борнмът, за да се видим. — Тя се загледа в иконката на загадъчния диск. — Защо е всичката тази потайност? И какво общо има с родителите ми?
— Той откъде ги познава? — попита Чейс.
— Той е историк, затова предполагам, че са се запознали, докато са правили археологически проучвания. Всъщност не знам със сигурност — виждала съм го само два пъти. Последно се срещнахме на панихидата. — Тя се облегна назад и затвори очи. — Странно. Напоследък много мисля за тях и сега това…
— Защо?
— Нали знаеш, след като се сгодихме. Толкова е тъжно, че никога няма да те видят. Щяха да те харесат.
— Е, мен всички ме харесват — каза самодоволно Чейс. — Естествено, като изключим задниците, които искат да ме убият.
— Е, поне известно време такива няма да се мотаят наоколо.
— Не го казвай, че ще урочасаш нещата! — възмути се той. — Но да, от всичко, което си ми разказвала за майка ти и баща ти, си мисля, че са били наистина страхотни хора.
— Такива бяха. — Нина въздъхна, потънала в спомени. — Ами ти?
— Какво аз?
— Никога не говориш за родителите си. Тоест, разказа ми какво се е случило с майка ти, но…
— Няма какво да ти разказвам. Напуснах дома си и се записах в армията след като мама умря и оттогава не съм се връщал. — Той се намести в седалката си, като леко й обърна гръб.
— Защо?
— Ммм?
Нина познаваше Чейс достатъчно добре, за да разпознае неохотата в гласа му: обичайното подхъмкване, означаващо „не те чух какво каза“, което всъщност прикриваше „може ли да сменим темата“.
— Попитах — продължи тя, леко засегната от опита му да се измъкне, — защо не си се прибирал оттогава?