— С нетърпение го очаквам — каза Чейс. — Страхотно ще бъде най-накрая да изляза от офиса и да свърша малко работа!
— Внимавай какво си пожелаваш — пошегува се Нина. — Всъщност целта ми е да открия откъде точно е произлязло човечеството; люлката на цивилизацията, така да се каже.
Долтън повдигна вежди.
— Това ми прозвуча така, сякаш сте тръгнали да търсите Райската градина.
— Може и така да се каже. Въпреки че нямам точно предвид Адам и Ева, които разговарят със змията. Откриването на точното място, където хомо сапиенс се е развил от древните хоминиди, със сигурност няма да ощастливи креационистите! — Тя усети, как Долтън се напряга, а Амороз се прокашля предупредително. — О, господи, извинете, те са част от вашата… от вашата „база“, нали? Простете.
— Няма нищо — отвърна Долтън и леко се усмихна. — За щастие моята база не включва единствено креационисткото крило. Дори част от моите поддръжници наистина вярват, че Земята се върти около Слънцето! — Той се засмя пресилено, антуражът му веднага го последва. Нина също се засмя, изпълнена със смесица от смущение и облекчение. — Това наистина звучи очарователно, доктор Уайлд. Въпреки че ще бъде трудно да се надминат открития като Атлантида и гробницата на Херкулес — и то още преди да сте станали на трийсет! Скоро ги навършихте, нали?
— Да, така е — отговори Нина, не особено доволна от напомнянето за възрастта й.
— Е, аз съм убеден, че имате достатъчно време за още много открития! — отново се засмя Долтън. Нина също се засмя, но този път бе неин ред да звучи пресилено.
Президентът тъкмо се накани да се отдалечи, когато Чейс се обади.
— Простете, господин президент, но мога ли да разговарям с вас за нещо? Насаме? — Той кимна с глава към едно ъгълче, на няколко метра от групичката.
Долтън размени погледи с екипа си, след което се усмихна и се отдалечи от тях, наблюдаван неотстъпно от вездесъщите агенти на тайните служби.
— Разбира се. Какво мога да направя за вас, господин Чейс?
— Исках да ви попитам какво става със София.
— София Блекууд ли имате предвид?
Чейс едва се сдържа да не отговори „не, София Лорен“, но успя да потисне саркастичната реплика. Бившата лейди Блекууд — наскоро британският парламент я беше лишил от титлата й — беше и бивша съпруга на Чейс… и главен организатор на планирания терористичен акт с ядрено оръжие, който двамата с Нина едва бяха успели да предотвратят.
— Да, София Блекууд. Последно разбрах, че е била преместена в Гуантанамо бей. Кога възнамерявате да я изправите пред съда?
— Преместихме я в Гуантанамо заради собствената й безопасност — отвърна Долтън. — Ако я бяхме затворили в обикновен затвор, щеше да бъде убита много преди да успеем да подготвим процеса срещу нея.
— Това щеше да спести сума ти пари за адвокати. Всички знаем, че е виновна и така или иначе ще бъде екзекутирана, нали?
Долтън се усмихна студено.
— Вярвам, че съдебната система ще постъпи правилно.
— Радвам се да го чуя. — Чейс протегна ръка. — Благодаря ви, господин президент.
— Аз ви благодаря, господин Чейс — президентът разтърси подадената му ръка и повиши глас. — А сега, ако ме извините, трябва да се погрижа за едни малки различия във възгледите, които имаме с нашите руски приятели. Самолетоносачът „Джордж Вашингтон“ вече е на позиция, но се надяваме, че присъствието на още един кораб ще подчертае нашата позиция. — Приглушеният смях, който последва коментара, имаше доста тъмна отсянка: продължаващото неразбирателство между Запада и Русия по въпроса за териториалните претенции на последната върху арктическите води, беше достигнало до критичната си точка няколко дни по-рано, когато руски бойни кораби принудиха един американски изследователски кораб да напусне спорните води под дулата на техните оръдия. — Доктор Уайлд, господин Чейс… и Хектор, — добави Долтън, като кимна към Амороз, — благодаря ви.
След тези думи Нина, Чейс и Амороз напуснаха Овалния кабинет и един млад помощник ги придружи по коридорите на Белия дом.
— Мисля, че всичко мина добре — каза Чейс. — Поне за мен.
Нина притисна юмрук към челото си.
— О, боже! Не мога да повярвам, че така се изложих пред президента!