— Няма, няма! Не се тревожи, мога да пазя тайна. Но, бога ми, доста добре си я оборудвал.
— Аз не бих използвала точно тези думи — каза Нина със замръзнала усмивка на лицето.
— Хайде, стига де, всеки мъж си има хоби. Някои предпочитат да играят футбол, други да ходят на фитнес, трети… всякакви ги има. — Той погледна към Курт, който стоеше мълчаливо до вратата. — Курт, ти кой го играеш? Господаря или слугата?
— Еди! — възкликна Нина. Но тънката усмивка, която се появи на иначе безизразното лице на иконома, й подсказа, че в замъка има поне една стая, в която ролите са разменени.
— Това е много… лично — каза нетърпеливо Мичъл. — Но може ли да се върнем към онова, заради което слязохме тук? — Той мина край пейката и отиде до задната стена. — Ако тук има скрита камера, тя ще се намира зад тази стена.
Пренебрегвайки развеселената физиономия на Чейс, Щаумберг се приближи към Мичъл и постави ръка върху червената боя.
— Доколкото знам, това е камък. Никога не съм забелязвал нещо различно тук.
— Трябва да я разбием.
— С ваше разрешение, разбира се — добави бързо Нина.
Щаумберг се замисли, след което неохотно изсумтя.
— Много добре, но… Но след това ще я поправите ли?
— Изпратете сметката на АСН — посъветва го Чейс, след като двамата с Нина се приближиха до стената. Той удари по камъка с юмрук.
— Изглежда ми доста солидна.
— Имате ли някакви инструменти? — попита Мичъл. — Чукове или кирки?
— Да — отвърна Щаумберг. — Курт ще ги донесе.
— Или пък просто можем да я разбием с това — Чейс посочи към най-големия изкуствен член. — Един удар с него ще събори всичко. Бога ми, сигурно е дебело три инча! — Той смигна на Нина. — Почти колкото моя, нали?
— На ширина или на дължина? — отвърна тя, без да мигне.
— И двете, мамка му — намръщи се надцаканият Чейс, а Мичъл се разсмя. Дори Щаумберг се усмихна. — Да видим тогава какво има от другата страна.
Курт донесе един чук с дълга дръжка и една кирка. Чейс нанесе първият удар, като халоса стената с чука. Щаумберг примигна, но веднага се разбра, че теорията на Мици е вярна — зад стената наистина имаше празно пространство, зазидана пещера. Втори удар — и един от камъните падна в мрака.
Чейс изчака прахът да се уталожи и светна в дупката с фенерчето си.
— Не е чак толкова дълбока; вижда се задната стена. По-малко от три фута. — Той смени позицията си и насочи лъча на фенерчето надолу. — И вътре има нещо! Прилича ми на сандъци, покрити с брезент. — Той отстъпи назад. — Джак, помогни ми.
Мичъл се подчини и започна да издърпва камъните с кирката, докато не разшири отвора дотолкова, че Чейс да може да се провре през него. С фенерче в едната си ръка, той внимателно надигна края на потъналия в прах насмолен брезент.
Под него лежаха проядени дървени сандъци. Изрисуваните нацистки свастики веднага му подсказаха, че всички местни легенди са истина.
— Мисля, че онова което се намира тук, е… нацистко злато — обяви той, след като се върна в стаята.
Щаумберг изглеждаше така, сякаш внезапно е получил пристъп на мигрена и Нина напълно го разбираше. Съществуваха международни закони за откриването на нацистки предмети — особено онези, които са били откраднати от други държави.
— Съжалявам, но трябва да разкажем на австрийското правителство за това.
— Знам, знам — Щаумберг разтърка челото си. — Но ще ми дадете ли малко време, за да преместя… ъъъ, оборудването в друга стая, преди да го направите?
— Мисля, че го заслужавате, като се има предвид колко бяхте услужлив.
Той леко се усмихна, облекчен. Междувременно Чейс и Мичъл разшириха дупката, издърпвайки още камъни, докато не разкриха напълно шестте сандъка. В резултат на бързия оглед бе намерен лист, изписан на немски.
— Според вас какво е това?
Щаумберг го разгледа.
— Това е списък — на всичките предмети в сандъците!
— Германска ефективност — пошегува се Чейс.
Щаумберг продължи да чете и очите му се разшириха.
— Това наистина е съкровище — има злато, сребро, бижута, религиозни реликви…
— А нещо за меча? — попита Мичъл. — Споменава ли се меч?
Австриецът продължи да чете.
— Да, ето го! „Дръжка на сабя, обкована със скъпоценни камъни, златна и сребърна украса, счупено острие. Намерена в Коронея, твърди се, че има историческо значение.“ Освен това е написана и приблизителната й стойност в марки и… дори пише в кой сандък се намира. — Той надникна през дупката, а Чейс освети прогорените в дървото номера. — В този!
Мичъл и Чейс бързо свалиха сандъка и го сложиха на пода. После използваха дръжката на кирката като импровизиран лост и го отвориха. Вътре лежаха няколко предмета, опаковани във восъчна хартия.
— Това трябва да е — каза Чейс, като взе най-големия. Разопакова го и…
— О… — възкликна Нина.
Това наистина беше дръжката на меча. В стоманата бяха вградени скъпоценни камъни, около тях се виеха златни и сребърни линии. Но не те привлякоха вниманието на Нина: вместо това тя се втренчи в остатъка от острието, който се подаваше от дръжката. Върху метала беше гравиран символ.
Лабиринт. Същият като онези, които бяха открили в Сирия. Тя взе меча от Чейс и го поднесе към светлината.
— Според мен имаме попадение — обяви тя.
— Страхотно — каза Мичъл. — Сега остава само…
Вратата се отвори с трясък.
На прага се появи висок мъж с хлътнали бузи и обръсната до голо коса и насочен към тях пистолет. Всички замръзнаха. Мъжът влезе. Моментната му изненада от обкръжението изчезна за миг и той се съсредоточи върху своята цел. Посочи с пръст към Нина.
— Ти — каза той със силен руски акцент, — дай ми меча.
Мичъл застана пред нея с вдигнати ръце.
— Запазете спокойствие — заповяда той. Пристъпи напред, подминавайки Чейс. Руснакът го изгледа подозрително. — Острието вече е у нас, а без него шефът ти никога няма да намери Екскалибур. — После добави още нещо на руски.
Мъжът му отговори в същия дух. Нина нямаше представа какво е казал, но той изглеждаше доста ядосан.
— Заслужаваше си да опитам — въздъхна Мичъл, като отстъпи назад. — Нина, дай му меча.
— Искаш просто така да му го даде? — попита Чейс.
— Или това, или ще бъде застреляна. Хайде, Нина.
Нина неохотно пристъпи напред. Руснакът кимна: ела насам. Тя направи още една крачка.
— Значи искаш меча? — попита тя. — Дръж!
И хвърли дръжката в лицето му.
Той инстинктивно протегна ръце да я хване и пистолетът издрънча при удара в древния метал. Но само за миг отново бе във форма и с гневен поглед отново насочи пистолета към тях…
Туп!
Руснакът се завъртя рязко на деветдесет градуса, залитна и падна по лице върху черните плочки. Чейс доволно го погледна… след което се сети какво държи в ръка и къде най-вероятно е било завирано, изпъшка стреснато „уф!“ и хвърли на пода импровизираната си палка — най-голямото дилдо.
Той вдигна пистолета на изпадналия в безсъзнание мъж.
— Е, много шантави неща съм правил през живота си, но никога не ми е минавало през ума, че ще разбия нечие чене с дълъг трийсет сантиметра гумен член.
— Трябва да се махнем от тук и да извикаме полицията — каза Мичъл. Той извади телефона си. — Мамка му. Няма сигнал.
— Намираме се в мазе — напомни му Нина, докато прибираше дръжката на меча. После се обърна към Щаумберг и Курт. — Те преследват нас и меча, не вас. Има ли тук място, където да можете да се скриете? — Щаумберг кимна.
— Вървете там и чакайте полицията — каза му Чейс. Той провери пистолета, стаейр М-9 — петнайсет 9 мм куршуми, пълен пълнител, — и тръгна към вратата. В избата нямаше други хора и не се чуваха никакви звуци. — Нина, Джак, да вървим.
Те бързо тръгнаха обратно през избата.
— Как са ни открили, по дяволите? — попита Нина. — Едва ли толкова бързо са разшифровали бележките на Бернд.