— Има ли някаква специална причина да си тук, Мак? — попита нетърпеливо Чейс.
— Всъщност има. Първо дойдох, за да ти поднеса моите съболезнования за смъртта на Мици. Съжалявам. Срещали сме се само веднъж, но ми се стори много приятно момиче.
Чейс сведе поглед към чашата си.
— Такава беше — отвърна той с натежал от мъка глас и отново отпи.
Мак погледна към полупразната халба.
— Не е в твой стил да пиеш през деня. Колко обърна досега?
Чейс отново отпи.
— Тази е четвъртата.
— Значи си пиян?
— Стига де, от четири халби? — Мак го гледаше без да отмества очи. — Добре де, малко — призна си най-накрая Чейс.
— Сега вече наистина знам, че нещо не е наред — каза Мак, а в гласа му се преплитаха веселие и загриженост. — Докато беше в полка, никога не се напиваше толкова бързо.
— Нещата се променят — отвърна Чейс с равен глас, като поклати глава. — Остарявам.
Мак вдигна чашата си и я обърна на един дъх.
— В такъв случай се присъединявам към теб в процеса на остаряване.
— Не съм сигурен, че точно сега имам нужда от компания, Мак.
— Искаш или не, оставам. Разбира се, втората причина да съм тук е, че Нина беше доста разстроена, когато ми се обади.
Чейс стисна зъби.
— Не чак толкова, че да се спре с това търсене на съкровища.
— Според теб няма да е в безопасност? — попита Мак. Чейс отново поклати с глава. — Тя познава рисковете.
— Според мен не си заслужава.
— Тя не мисли така.
— Което не означава, че е права.
— Щом се тревожиш толкова, защо не отидеш с нея?
Чейс отново отпи от халбата, след което я тръсна на масата.
— Защото въобще не искам да ходи! Но нея това не я интересува — навила си е на пръста да отиде. — Той се намръщи. — С Джак Мичъл. Жестоко се скарахме заради това.
— Мъжът, когото видях у сестра ти?
— Да, същият. Високият, смугъл и привлекателен тип. — Чейс се свлече обратно в стола си и изпусна една дълга въздишка, изразяваща безсилието му.
Мак се наведе напред и му каза със строг глас:
— И все пак Джак Мичъл не е проблемът, нали? Не той е причината да седиш в тази скапана кръчма и да се наливаш посред бял ден.
Известно време Чейс не каза нищо.
— Всъщност не — най-накрая отвърна той.
Изражението на Мак подсказваше, че той вече знае отговора, но въпреки това зададе очевидния въпрос:
— А какво тогава?
Нова пауза.
— Мици. Аз никога… Досега не съм губил човек, който е под моя защита. И не само за това, че е мъртва, и преди съм губил приятели, но… но не по този начин. Това нямаше да се случи, ако не я бях замесил.
— Значи обвиняваш себе си?
— Че кой друг?
— Човекът, който е натиснал спусъка — отвърна Мак. — И най-вече човека, който е изпратил стрелеца. Тях трябва да нараниш, не себе си.
Чейс повдигна вежди.
— Да не би да ми казваш, че трябва да отмъстя? Не ми звучи твърде професионално.
— Ако все още смяташ, че Нина е в опасност, тогава мисията ти още не е приключила. Тези хора са врагове, Еди. Вече са го доказали. Според мен елиминирането на всяка заплаха за мисията оправдава всички средства.
Чейс се изсмя горчиво.
— Моята мисия? Това е мисията на Нина, не моята. Тя просто ме взе със себе си, а сега дори вече не ме иска.
— Дори ти не си вярваш на приказките — каза твърдо Мак. — Тя те обича. А аз знам, че и ти я обичаш.
— Точно това е проблемът! Достатъчно ужасно бе, че изгубих Мици, ами ако изгубя и Нина? — Гласът му секна. — Обичам я. Толкова много я обичам, че умирам от страх да не я загубя. Наистина ме е страх. Не знам какво ще правя тогава.
Той наведе глава. Известно време Мак го гледаше мълчаливо, след това протегна ръка и я положи върху неговата.
— Това не трябваше да ми го казваш на мен.
— Знам, но аз… Не знам какво да й кажа. Не искам да ме вижда в това състояние.
— В какво състояние? Пиян?
Чейс вдигна глава.
— Не, за бога, и преди ме е виждала пиян. Не, имам предвид… нали знаеш. — Гласът му се снижи до шепот и признанието му едва се чу през шума в залата. — Слаб.
Мак се наведе към него и го погледна напрегнато.
— Еди, ти ще се ожениш за нея. Тя ще те вижда във всякакво състояние, не зависи от това, дали ти харесва или не. „И за добро, и за лошо“, нали така беше? Та ти беше женен за София, за бога, — знаеш много добре, че скандали има във всеки брак. Няма къде да се скриеш — или ще се изправиш лице в лице с всички проблеми, или просто ще им обърнеш гръб и ще си тръгнеш. А аз не съм останал с впечатлението, че си човек, който би обърнал гръб на нещо. Както винаги съм казвал в полка — „Бой до край“. И ти винаги се биеше.
— Невинаги — отвърна Чейс, още едно изречено с половин уста признание. — Едва след като ти ме научи. Преди да те срещна имах една битка, която… от която просто си тръгнах. А не трябваше. — Той се замисли. — Нина беше права.
— За кое?
— За семейството. Тя каза, че е жалко, че не се разбирам с моето. И не трябва да е така. — Той се изпъна. — Да, трябва да поговоря с Нина и ще го направя. Но първо трябва да поговоря с един друг човек.
— Кой?
— Сестра ми. Всичко това ме накара да осъзная, че трябва да й кажа нещо. Лично. — Той погледна към чашата си. — Но ще трябва да хвана влака. Едва ли ще мога да наема кола, след като съм пил — ако изобщо някой се съгласи да ми даде някоя след онова, което се случи с последната.
16
Топло слънце в късния следобед, кристално синьо небе без нито едно облаче и зашеметяваща зеленина навсякъде… и това беше черешката на тортата за Нина, когато тя навлезе сред руините в сърцето на парка.
— Господи, каква красота!
— Обаче плаче за ремонт — пошегува се Мичъл.
Двамата стояха насред земите на абатството Гластънбъри, истински оазис на спокойствието, заобиколен от каменни стени, издигащ се в средата на самото Гластънбъри. Селото, което се намираше на около 120 мили западно от Лондон, представляваше странна смесица от ежедневно и екзотично — обикновените магазини и офиси деляха улиците с аванпостове на „движението за пробуждане“, Ню Ейдж и безсрамни капани за туристи; жонгльори, улични музиканти и хипита се смесваха с местните жители, които носеха своите ежедневни покупки и игнорираха пъстроцветната чудатост, която ги заобикаляше, с традиционната британска резервираност.
Но в абатството, или поне онова, което беше останало от него, цареше единствено спокойствие, сивите каменни стени бяха толкова потъмнели от времето, че изглеждаха просто като естествена част от пейзажа, като скала или река.
— Страхотно е, нали? — каза спътницата им. Доктор Клоуи Лам беше червендалеста, едра жена, малко по-възрастна от Нина, със сламеноруса коса, вързана на опашка в почти пълно копие на прическата на Нина. — Жалко, че е било унищожено. Хенри Осми може да е един от най-важните владетели в английската история, но е бил същинско бедствие за манастирската архитектура!
— И въпреки това все още изглежда невероятно — каза Нина и се спря, за да направи снимка на останките на две все още извисяващи се колони пред сводестия вход на сградата на бившия църковен хор. На мястото на някогашните каменни плочи сега растеше трева, ниско окосената поляна стигаше до остатъците от източната стена.
— Но едва ли може да се сравни с някои от местата, на които сте била — каза Клоуи. — Ами Атлантида! За една нощ преобърнахте из основи историята и археологията — и след това го направихте отново, когато открихте гробницата на Херкулес! — И без това розовите й бузи се зачервиха още повече. — Да си призная, бях много изненадана, когато АСН поиска помощта ми. Честно казано, се чувствам доста притеснена във ваше присъствие.