— О, господи, недейте! — отвърна смеейки се Нина. — Когато стане въпрос за легендата за Артур, аз знам съвсем малко повече от онези, които са гледали „Монти Пайтън и Светия граал“. — Скромността й беше престорена, предвид последните проучвания, които беше направила по въпроса, но тя реши, че един притеснен учен ще извлече само ползи от малко гъделичкане на егото. — Имаме нужда от някой, който е специализирал по въпроса — особено във връзка с Гластънбъри.
Клоуи се усмихна.
— Е, да се надяваме, че ще успея да помогна. А това е идеалното място, откъдето да започнем. — Тя посочи един надпис в горната част на каменния правоъгълник, който се очертаваше в тревата.
— „Тук се е намирал гробът на крал Артур — прочете Мичъл. — Смята се, че през 1191 година телата на крал Артур и неговата кралица са били намерени край южната страна на църквата на Девата…“. Само се смята ли?
— За съжаление тук, в Гластънбъри, много от нещата, свързани с крал Артур, само се смятат за истина. Монасите от манастира са били… да кажем, че са се ползвали с не до там добро име — довери им Клоуи, като се огледа, сякаш можеха да я чуят. — Били са изключително способни в превръщането на легендата в злато. Например сега Светият граал е неразривно свързан с мита за Артур — но до дванайсети век, когато Робер дьо Борон написал „Йосиф от Ариматея“, двете са нямали никакви допирни точки.
— Не става въпрос за онзи Йосиф, нали? — попита Мичъл. — Йосиф на Мария?
Нина поклати глава.
— Йосиф от Ариматея е човекът, който дарил своята гробница, за да погребат в нея Исус след разпъването му на кръста. Христос му се явил и му връчил Светия граал, който Йосиф донесъл в Британия при едно от поклоненията си.
Клоуи кимна с глава.
— Тъй като абатството вече било свързано с Йосиф заради историята със Светия трън — тя погледна към онази част от двора, където се смяташе, че поклонникът е посадил глогиново дърво, — монасите се възползвали от това и обединили двете съвсем различни легенди.
— Така с един куршум са ударили два заека — осъзна Мичъл. — Християните идват тук по стъпките на Йосиф, а британците идват да се преклонят пред легендарния си крал — и двете групи правят щедри дарения на абатството.
— Точно така. Гластънбърското абатство е второ по богатство след Уестминстър. — Клоуи отново погледна към надписа. — И сега двете легенди са неразделни. Но всъщност по-голямата част от онова, което определяме като легендата за Артур, всъщност представлява същото — или е свързана с материал от други източници, или просто е измислена от поетите романтици от дванайсети век.
— Като Ланселот например — подхвърли Нина.
— Ланселот не е бил истински? — изуми се Мичъл.
— Боя се, че не — отвърна Клоуи. — За пръв път се е появил в една поема на Кретиен дьо Троа през 1160 година — преди това никъде не се споменава за него.
— Уф… — изпъшка разочаровано той. — Дотук с легендите. Сега остава да ми кажеш, че и кръглата маса не е съществувала. — И двете жени го погледнаха с извинение. — О, стига де!
— Никой не е и чувал за кръгла маса преди Робърт Уейс да я спомене през 1155 година в своя „Роман за Брут“ — каза Клоуи.
— И рицарите не са се събирали за хапване, пийване и сладки приказки?!
— Съжалявам — вдигна рамене Нина и се ухили. После се обърна към Клоуи. — Но що се отнася до онази част от легендата, която има историческа основа… Как се свързва Хълма на Гластънбъри с легендата за крал Артур?
— А! — възкликна Клоуи. Тя ги поведе навън от двора на порутеното абатство и тримата тръгнаха бавно през парка.
— Хълмът на Гластънбъри определено играе интересна роля в мита. — Тя махна с ръка към равната, тучна английска земя.
— Целият този регион някога е бил покрит с блата. Преди да бъде пресушен за земеделска земя, било достатъчно само малко повишаване на водата, за да бъде изцяло потопен.
— На каква дълбочина? — попита Мичъл.
— Не много голяма, може би около два фута. Но това било достатъчно, за да направи целия район недостъпен за доста голям период от годината. Гластънбъри и абатството са се намирали на достатъчно високи места, за да избегнат повечето наводнения.
Нина се опита да си представи живописните околности така, както са изглеждали преди хиляда години.
— Значи мястото, където се намираме сега, е било нещо като остров?
— Да. Въпреки че понякога и то е било застрашено от наводняване. Но имало едно място, което водата никога не достигала. — Тя се спря и посочи на изток. Бяха стигнали до края на дърветата и пред очите им се разкри… — Хълмът на Гластънбъри.
Така на живо, а не в рамка, хълмът изглеждаше на Нина дори още по не на място. Появи се неочаквано като детски замък от пясък на иначе равния бряг. Залязващото слънце придаваше на терасите още по-неестествен вид, склонът беше нашарен в променящи се отсенки на зеленото. Самотната кула на върха засилваше още повече приказното усещане.
— Той е бил свързан с английския фолклор още преди времето на крал Артур — обясни Клоуи. — И с много магически небивалици, древни и модерни. Сигурна съм, че сте видели много от тях в селото. Феи, земни енергийни линии, кръгове в житата, НЛО и всякакви такива.
— Май не всичко ще се окаже небивалици — каза Мичъл.
Клоуи го изгледа странно, сякаш очакваше продължение на шегата, но искреността на лицето му я изненада.
— Както и да е. Според легендата, след като Артур бил смъртоносно ранен в битката при Камлан, той бил отнесен на едно място, наречено остров Авалон, където починал и бил погребан. „Авалон“ е едно от предишните имена на Гластънбъри — и тъй като заобикалящите го тресавища често се наводнявали…
— Ето ти го и острова — завърши Нина, посочвайки хълма.
— Точно така. — Всички стояха вперили очи в странния хълм. Изведнъж Клоуи се обърна към тях и каза:
— Искате ли да погледнете отблизо?
Холи отвори входната врата и възкликна с радостна изненада, когато видя кой стои пред нея.
— Чичо Еди!
— Здрасти, Холи — каза Чейс, като успя да изобрази нещо като усмивка.
— Мислех, че си заминал зад граница.
— Бях. Сега съм тук. Майка ти тук ли е?
— Да, в кухнята е. — Тя го подкани да влезе и го поведе навътре. — Как мина пътуването ти. Добре ли си прекара?
— И по-добре съм бил — отвърна рязко той.
Двамата влязоха в кухнята и видяха Елизабет, която зареждаше пералната машина.
— Еди? — изненада се тя, без да е особено радостна, че го вижда. — Какво правиш тук? Да не си се върнал да доунищожиш града?
— Здрасти, Лизи. Как е бабчето?
— Добре е — и то не благодарение на теб. Сигурна съм, че се радва на закъснялата ти загриженост. — Тя затръшна капака на пералнята. — Какво искаш?
— Може ли да поговорим? Насаме. — Холи ги изгледа огорчено, но излезе от стаята.
Елизабет се облегна на кухненската маса и скръсти ръце.
— Какво има?
Чейс си пое дълбоко дъх.
— Исках да ти кажа, че… — той се спря за миг. — През цялото време беше права. За мен.
Тя го погледна объркано; след това на лицето й се изписа триумфиращо изражение.
— Честно казано, въобще не очаквах да чуя от теб точно това! Еди Чейс най-накрая да си признае, че е сбъркал, че не е идеален! Трябва да се обадя на татко. Сигурна съм, че с удоволствие ще чуе твоите…
— Елизабет. — Твърдостта в гласа му и използването на пълното й име я накараха да спре по средата на изречението. — Един човек умря.
— Какво? — Триумфът в очите й угасна и те се разшириха от шока. — О, господи! Не… Не е Нина, нали?
— Не — каза Чейс, изпитвайки дълбок срам и вина заради облекчението, което му донесе тази кратка дума. — Не е Нина. Някой друг, когото също много обичах и тя… тя умря заради мен.
— Как?
— Няма значение. Но щеше още да е жива, ако не я бях замесил. И това ме накара да осъзная, че си била права — за това, че обръщам гръб и бягам, вместо… вместо да приема факта, че съм изгубил някого — каза той, като признанието му причини почти физическа болка. — Но този път не можех да си тръгна. Трябваше да отида при двама души, приятели, — и трябваше да им кажа, че дъщеря им е мъртва. И че за това съм виновен аз.