— Ами… сложно е за обяснение — каза Нина. — Меко казано. Но казано накратко, според нас тези символи са гравирани върху Калибърн от монасите в Гластънбъри като карта към гробницата на Артур — истинската гробница, а не онази, която са изкопали през 1191, за да я показват на хората. В нея са скрили Артур и Гуиневир, както и Екскалибур.
— Екскалибур? — Челюстта на Клоуи увисна от изненада. — Господи боже! Това ще бъде страхотно откритие! — Челото й внезапно се набръчка от тревога. — Ако го откриете, нали… Нали ще споменете, че съм ви помогнала?
Нина й се усмихна успокояващо.
— Разбира се, че заслугата ви ще бъде спомената. Но важното е първо да го намерим. — Тя посочи към един от символите на най-горната снимка. — Според нас от значение са тези точки, маркирани върху лабиринта, но не знаем какво точно представляват.
Клоуи проучи снимката, сбърчила вежди.
— Като се има предвид, че истинският лабиринт е изкривен заради формата на Хълма, то най-близката от тези точки ще бъде… на третата тераса. Ето там! — Тя тръгна покрай една тясна, буренясала тераса, Нина и Мичъл тръгнаха след нея. Изведнъж тя се спря. — Ама разбира се!
— Какво има? — попита Нина и се приближи към нея.
— Това е маркер! — До крака на Клоуи се забелязваше най-обикновено парче скала, заровено наполовина в земята. — Наслагали са ги, за да могат хората, които минавали през лабиринта, да знаят още колко им остава. Сега повечето от тях липсват, но има няколко останали.
— Значи гробницата се намира под някой от тях? — попита Мичъл.
— Възможно е — каза Нина, — но под кой? При всеки символ са маркирани различни камъни. Освен това ни липсва символът от върха на острието. — Тя взе снимките от Клоуи и ги подреди в ръка като ветрило от карти. — Колко такива маркери е имало първоначално?
— Никой не знае със сигурност — отвърна Клоуи, — но най-вероятно около трийсет.
Броят на камъните, маркирани върху различните символи на лабиринта като че ли потвърждаваше това. Нина отново прегледа снимките. Всеки символ съдържаше различен брой камъни, в различни позиции, но определено между тях имаше пресечни точки. Някои камъни се появяваха на повече от един лабиринт, а от тях някои се срещаха по-често от останалите…
— Трябва ми лист и химикал — каза тя, осенена от една идея.
Клоуи порови в малката си раница.
— Когато отивам някъде, винаги се подготвям добре — каза тя, като измъкна един термос, голям сандвич с шунка и яйце, увит в найлонова торбичка, и най-накрая тетрадка и химикал. — Заповядай.
Нина взе химикала и тетрадката.
— Какво си намислила? — попита Мичъл.
— Че можем да стесним терена за търсене дори и да не разполагаме с достатъчна информация за точното му местонахождение. — Тя нарисува едно голямо копие на лабиринта на една страница, след което нанесе местоположенията на маркерите от символа на първата снимка. — Така, това е първият. Сега да нанесем втория…
Тя нанесе камъните от всички снимки поред върху рисунката на лабиринта. Отне й няколко минути, но постепенно следите, оставени от монасите, започнаха да се изясняват. Във всички лабиринти се повтаряха само три камъка.
Нина погледна крайния резултат — рисунката вече се беше превърнала в карта.
— Обзалагам се, че липсващото парче от меча ще има само един от тези маркери — каза тя, като ги загради с линия. — Точно тук се намира гробницата, така ще намерим входа. Може да изглежда просто като декорация, но ако знаете какво означава, тя ще ви отведе право до входа!
Клоуи се взря в рисунката.
— Знам как да намерим тези точки, но на нито една от тях вече няма камъни. Ако там наистина има вход, няма да е лесно да го открием — всяка година хиляди хора преминават през лабиринта, но никой не е открил нещо толкова голямо.
— Да, но те не са знаели къде да търсят, нали? — рече Мичъл. — Къде се намира най-близкият?
Нина подаде тетрадката на Клоуи. Тя я завъртя, за да наложи очертанията на грубата карта върху Хълма.
— Петата тераса на западната страна. От тук. — И тя ги поведе по пътеката нагоре по хълма.
Щом стигнаха терасата, Клоуи ги поведе покрай стръмния склон.
— Някъде тук трябва да е — каза най-накрая тя, като се спря. Над тях се виждаше само кулата на Свети Михаил, която се извисяваше на върха на Хълма. На мястото не се забелязваше нищо необичайно, само трева и заешки дупки.
— Нищо не виждам — оплака се Мичъл.
— Ако има нещо, то ще бъде закопано. Ето, опитай с това. — Клоуи отново отвори раницата си и измъкна от нея шепа стоманени колчета за разпъване на палатка, всяко с дължина от около осем инча, и подаде по едно на Нина и Мичъл. — Поразровете терена.
Нина клекна и заби клина в земята. Тя беше доста твърда и се наложи да приложи доста сила, за да го забие колкото се може по-дълбоко.
— Ами тук няма нищо — каза тя, като го измъкна навън и опита пак на няколко фута встрани. Мичъл разбра идеята й и се включи в операцията, последван от Клоуи.
След половин час търсене резултатът бяха само камъни: със сигурност нищо, което можеше да се определи като вход.
— Дотук с тази идея — въздъхна Мичъл.
— Има още две места — напомни му Нина.
Следващото се намираше на шестата тераса и гледаше на северозапад. Този път се оказаха в полезрението на повечето туристи и привлякоха доста любопитни погледи, докато забиваха клиновете в земята. Но отново не откриха нищо.
— Третия път е на късмет — обяви с надежда Клоуи, като отново прегледа картата. — Така, последното място се намира на… първата тераса, от югоизточната страна. Боя се, че трябва да слезем пак до долу и да заобиколим хълма от другата страна.
Нина погледна към слънцето, което упорито се снижаваше към хоризонта на запад.
— Ще ни стигне ли времето да идем дотам?
— Би трябвало, въпреки че няма да разполагаме с много време за търсене преди да се стъмни. Между другото, къде сте отседнали?
— В Лондон — отвърна Мичъл.
Тя го изгледа ужасена.
— И смятате да изминете целия път обратно до там? О, я стига, едва ли ще стигнете преди полунощ! Аз живея в Шептън Малит, само на десет минути път от тук. Можете да останете у дома, имам свободна стая. И диван — обърна се тя към Мичъл. Той въобще не изглеждаше доволен от перспективата.
— Сигурна ли сте? — попита Нина.
— Разбира се, няма проблем. Пък и колко често ми се случва да ми гостува откривателката на Атлантида? За мен ще бъде чест.
— В такъв случай приемаме. Нали така, Джак? — Той изсумтя неопределено.
— Прекрасно! По-добре да тръгваме.
Скритата от слънцето югоизточна страна на Хълма беше по-студена и по-злокобна. Кулата на върха въобще не се виждаше от тук, дори самият Гластънбъри беше скрит от погледа им, което засилваше усещането за изолация. Гласовете на туристите се изгубиха; освен чуруликането на птиците в далечината, единственият признак на живот беше една самотна крава в полето под тях, която не обръщаше абсолютно никакво внимание на посетителите.
— Точно тук е трябвало да бъде последният маркер — заяви Клоуи, като се консултира с картата.
Нина огледа хълма. Не забеляза никаква разлика от двете предишни места, които бяха претърсили.
— Ако гробницата въобще се намира тук, трябва да е някъде наблизо. — Тя извади стоманения клин и го заби в земята. Останалите я последваха.
Изминаха десет минути, двайсет, но те не намираха нищо необичайно. Небето над Хълма постепенно придоби розов оттенък, който премина в ярко оранжево, когато слънцето приближи хоризонта. Поредните пет минути. Нищо.
Тогава изведнъж…
Клинът на Нина се удари в нещо само на четири инча под земята.
В първия миг тя не реагира. И преди бе намирала камъни. Просто извади клина и го заби отново на шест инча от предишното място. Ако се беше натъкнала на камък, сега щеше да го пропусне.