— А как стои въпросът с изтеглянето? Как ще се махнем от там? — Едно от исканията на Васюкович беше самолетът да излети обратно към Москва веднага, след като остави Чейс и бъде претърсен за неканени гости.
— Всичко е обмислено. Довери ми се.
Чейс не обичаше да бъде оставян в неведение — особено когато на карта бяха заложени неговия живот и този на Нина — но сега беше ясно, че Мичъл няма намерение да му казва предварително каквото и да било. Евентуално навлизане на американски самолет във въздушното пространство на Русия би обяснило потайността му — Чейс не би могъл да разкрие нещо, за което не знае.
Мичъл приключи със затягането на каишите, след което извади един шлем за глава.
— Така, преди да скоча, ще изхвърля куфарите, за да не се чуди никой какво е имало в тях — а ти ще трябва да затвориш вратата след мен. Гледай да не паднеш!
— А ти гледай да дръпнеш въженцето на парашута преди да достигнеш земята — отвърна му ухиленият Чейс. — Знаеш ли, за моряк не си чак такъв задник.
— Напротив, задник съм — отвърна Мичъл — Просто служа на правилната страна. — Той тупна Чейс по рамото, след което си сложи шлема, а пилотът обяви една минута до скока. — И така, започваме!
Той се приближи към люка, а Чейс отнесе празните куфари и се привърза към стената.
— Трийсет секунди! — извика пилотът.
— Ще се видим долу — каза Чейс и дръпна ръчката за отваряне.
Шумът и вятърът бяха ужасяващи — въпреки че забавяше скоростта си и се снижаваше, Чесната все пак летеше със скорост от над двеста възела на височина от девет хиляди фута. Вкопчен в рамката на вратата, Мичъл избута куфарите навън, след което се хвърли в тъмнината. Попътната струя го повлече, като едва не го блъсна в крилото на самолета.
Настръхнал от ледения вятър, Чейс дръпна ръчката и затвори люка. Треперещ от студ, той се върна при седалката си, надявайки се, че Мичъл знае какво прави.
Десет минути по-късно самолетът вече беше на земята.
Васюкович не поемаше никакви рискове; преди да позволи на Чейс да слезе, трима въоръжени мъже се качиха на борда и претърсиха самолета. Намериха само пилота, Чейс и алуминиевото куфарче в скута му. След като щателно го претърсиха за скрити оръжия, те му махнаха да излиза, без да свалят оръжията си.
Въпреки че тук вятърът не беше толкова силен, студът го порази. Туманная се намираше на ръба на Полярния кръг, до Баренцово море, в покрайнините на блатистата тундра, на около сто и осемдесет мили от най-близкия град Архангелск. По време на Студената война селището е било военноморска база, едно от укритията за въоръжените с балистични ракети ядрени подводници на Съветския съюз. Този конфликт отдавна беше приключил и тайните на базата лежаха на показ пред всеки с интернет връзка и Гугъл Ърт, а самата тя беше преминала в ръцете на един от новите руски олигарси.
Щом Чейс стъпи на пистата, той видя студеното море на север и стръмната скала, надвиснала над криволичещия бряг на изток. Дълъг, Г-образен кей навлизаше на около миля навътре в морето. Той предположи, че укритието за подводници се намира някъде под скалата. Зад нея, върху малък хълм, се издигаше ярко осветена сграда, но тя се намираше твърде далеч, за да може да отрази нещо друго освен размерите й, които бяха значителни.
Дойдоха още от хората на Васюкович, които заобиколиха самолета с насочени оръжия. Круглов стоеше в подножието на стълбата заедно с Максимов.
— Това мечът ли е? — попита Круглов, сочейки към куфарчето.
Фактът, че Круглов не го застреля още щом го зърна може би означаваше, че Васюкович възнамерява да спази поне тази част от уговорката. Чейс отвори куфарчето, разкривайки Екскалибур, който лежеше в гнездо от стиропор.
— Къде е Нина?
Круглов погледна към сградата в далечината, след което махна с ръка към двата черни джипа „Мерцедес GL“.
— Влизай вътре.
Притиснат на седалката между Максимов и един от охранителите, Чейс наблюдаваше през прозореца, докато мерцедесът се придвижваше по крайбрежния път. Изгледът потвърди предположението му: кеят наистина водеше до укритието за подводници, широк бетонен свод излят пред надвисналата скала, с ярко осветена вътрешност. Кеят достигаше до далечния край на укритието, където стърчеше стар, ръждясал кран.
За голяма изненада на Чейс докът не беше празен.
Малкият конвой продължи по пътя към базата в подножието на скалата и навлезе в самото укритие. Пред очите му се разкри гледката на гигантския морски съд във вътрешността му. Това беше подводница клас „Тайфун“, най-голямата от своя вид, създавана някога. Съветският съюз беше построил само шест от големите колкото самолетоносач от Втората световна война тайфуни — от тях само една беше останала на активна служба, за останалите се смяташе, че или са били нарязани за скрап, или държани в резерв. Сега Чейс знаеше местонахождението поне на една от тях.
Все пак подводницата не беше тук с бойна цел. Морският съд не ставаше за плаване: голяма част от палубата на кърмата беше премахната и разкриваше вътрешността му, през отвора излизаха десетки електрически кабели, които стигаха до един пилон, който стърчеше до входа на тунела в противоположната страна на дока. Подводницата не бързаше за никъде — не и ако искаше да остане на повърхността.
Джиповете преминаха през моста, заобиколиха подводницата и спряха при тунела.
— Какво е това? — попита Чейс, щом слязоха от мерцедеса. След това се ококори като Шон Конъри от „Ловът на Червения октомври“ и изимитира характерния му говор: — Към ишторията ли ше каните да отплавате?
Круглов не му обърна никакво внимание, а просто го поведе към тунела и спирката за монорелсовата линия, която навлизаше във вътрешността на мрачната бетонна пещера. Пътят беше стръмен — спускаше се надолу под ъгъл от четиридесет градуса. До единия вход ги очакваше ъгловата вагонетка.
Всички се качиха в нея с насочени към Чейс пистолети и вагонетката плавно започна да се издига нагоре. Щом излязоха от тунела и започнаха да се спускат, той погледна назад към хълма. Следваше ги втора вагонетка, двете бяха свързани с кабели и се уравновесяваха взаимно. Монорелсовата линия криволичеше на зигзаг, понякога се издигаше над хребета, понякога се спускаше под него. От двете страни хълмът беше покрит с нещо, което на пръв поглед му заприлича на дървета без листа…
— Господи! — ахна той, когато разбра какво всъщност представляват. — Сигурно сигналът ви е много слаб, щом се нуждаете от всичко това, за да получите свястна картина.
„Гората“ всъщност беше човешко творение, от метал: внушителен брой антени, които покриваха целия хълм и навлизаха навътре в тундрата. Чейс осъзна, че това е приемникът на станцията на Васюкович, също като американския HAARP, който Мичъл беше описал, но в много по-голям мащаб.
Щом се приближиха още, той успя добре да разгледа голямата сграда върху хълма. Тя имаше кръгла форма, с куполообразен покрив, който напомняше обсерватория. От всички страни стърчаха електрически кабели, които се свързваха с антените.
Монорелсовата линия стигна до горната си спирка. Там ги очакваха други два джипа, които откараха групата до сградата. Вътре Чейс бе поведен по един пуст коридор и вкаран в стая, която наподобяваше залите за наблюдение по аерогарите. По стените висяха предупредителни табели на руски; той нямаше представа какво пише на тях, но стилизираните символи, които ги придружаваха, предполагаха, че това са предупреждения за опасност едновременно от токови удари и магнетизъм. Подът беше очертан с плътна раирана линия в жълто и червено.
Станцията се поддържаше от двама мъже в оранжеви работни комбинезони. Когато Круглов се приближи към тях, единият прокара сензор по тялото му, докато другият наблюдаваше резултатите на екрана. Машината изпиука няколко пъти. С изражение на раздразнение и досада Круглов изпразни джобовете си, като остави всички метални предмети, включително пистолета си, в една пластмасова табла. Първият мъж отново прекара палката по тялото му. Удовлетворен от резултата, той прибра таблата в близкото шкафче и махна на Круглов да премине през линията.