Той не му обърна внимание. Беше дал дума.
На няколко фута от него лежеше метален прът, отчупено парче от взривения мост. Чейс го грабна и се наведе под перилата, като протегна пръта в едната си ръка, а с другата се вкопчи в парапета.
— Дръж! — извика той. Шумът на генератора се беше превърнал в пронизителен писък, навсякъде под купола се появяваха енергийни изпразвания.
Максимов се наведе напред и се опита да стигне пръта. Чейс се протегна още, за да приближи края му до протегнатите му пръсти. Не му достигаха само два инча.
— Хайде де!
— Не мога… да стигна! — изпъшка Максимов, а жилите на врата му изпъкваха от напъна. Той беше камара от мускули, собственото му тяло ограничаваше движенията му, като не му позволяваше да се прегъне повече.
— Не стигаш ли? — В гласа на Чейс се промъкнаха присмехулните нотки на лаещия тон на инструктора по строева подготовка. — О, да, можеш да го стигнеш, руска кокона такава! Спецназ ли? Дръжки спецназ! По-скоро сте група мамини синчета, които гледат само да се изфукат…
С гневен рев Максимов се изхвърли напред и пръстите му се сключиха около края на пръта.
— Ха така! Да! — извика Чейс и задърпа с всичка сила руснака към себе си. Максимов се вкопчи в перилата, след което се изви, за да освободи заклещения си крак и се изкачи на мостчето.
Чейс хукна към пулта на асансьора и блъсна бутона за повикване. Платформата започна да се снижава.
— Хайде, побързай! — извика той на руснака. — Между другото, извинявай за мамините синчета.
— Няма проблем — избуча Максимов. — Но може би някой ден и аз ще ти кажа как наричаме ние SAS, а?
Платформата пристигна; двамата скочиха върху нея още преди да спре и Чейс натисна бутона за изкачване. След секунда, която им се стори като цяла вечност, тя започна да се издига отново. Край тях проблясваха електрически разряди, с натрупването на мощността като че ли самият въздух започваше да трепери.
Стигнаха до горния мост. Чейс скочи от асансьора и започна да се изкачва бързо по стълбата, която водеше към контролната зала. Максимов го следваше по петите. Мичъл и Нина бяха изчезнали. В залата бяха останали само трупове.
И два бъдещи трупа, ако не успееха да се измъкнат навреме.
— Бегом! — изкрещя Чейс.
Двамата хукнаха към изхода. Когато минаваха край контролно-пропускателния пункт Чейс хвърли един гневен поглед към шкафчето, където бяха заключени вещите му. След миг те изскочиха навън, където мракът беше пронизван от неземни проблясъци от светлина.
Пред тях се забелязваше монорелсовата линия. Вагонетката, с която бяха пристигнали, я нямаше, а онази от съседната линия едва се забелязваше в далечината. Отвъд релсите, гигантски течни енергийни спирали танцуваха над хълма, покрит със стотици антени, а от върховете им хвърчаха облаци искри. Чейс виждаше собствената си сянка, но не от лампите около съоръжението, а от нещо много по-ярко, по-нестабилно и много смъртоносно.
Което се канеше да избухне всеки момент…
Чейс стигна до гребена на хълма и се хвърли надолу по стръмното. Със заслепяващ блясък и разтърсващ земята гръм от антените право нагоре се изстреля огромна светлинна стена и цялото съоръжение бе обгърнато от невъобразимо количество енергия.
Светлината изчезна след миг, много от антените се стопиха, а Чейс продължаваше да се търкаля надолу по хълма, притиснал ръце към ушите си, в очакване на новата вълна.
От небето към купола се устреми синкав лъч, който се разпиля в милион искри, щом премина през него и се стрелна надолу към машината.
Всичката геоенергия, която все още се съдържаше в машината, беше освободена отведнъж. Генераторът се пръсна, силата на взрива разпиля бетонните стени на ямата и образува огромен кратер на мястото на върха. Кръглата сграда беше изпарена, ударната вълна превърна всичко в прах за части от секундата и продължи да се разраства в огромен разрушителен пръстен.
С оглушителен гръм взривът изхвърли Чейс във въздуха сред дъжд от почва и камъни. Той се приземи болезнено върху асфалта на пътя и след миг осъзна, че се намира точно под станцията на монорелсовата линия. Побърза да потърси убежище под нея преди изхвърлените във въздуха останки от сградата с генератора да започнат да се сипят наоколо.
Облак от гъст прах се плъзна по хълма. Земята отново се разтресе от отломките, които се сипеха върху нея с продължително барабанене като от артилерийска стрелба.
След това всичко започна да отслабва.
Пороят от отломки премина в дъждец. Чейс седна и се закашля от праха, който постепенно се разнасяше от студения вятър, духащ откъм морето. По хълма се забелязваха безброй мънички пожари — на местата, където разтопеният метал от антените беше попаднал върху сухи дървета.
Той се измъкна навън. Склонът беше напълно оголен, тревата и горният слой почва бяха изметени от експлозията. В подножието му светлините на дока все още светеха ярко. Укритието за подводници беше построено така, че да издържи на всичко, по-слабо от пряк ядрен удар. Наблизо забеляза и други светлини: на обърнато на една страна превозно средство.
Той чу приглушена ругатня на руски.
— Хей! — извика Чейс, като започна да се спуска надолу по склона към източника на проклятия. — Булдозер! Добре ли си?
Максимов се беше облегнал на мантинелата, целият овалян в кал. Той вдигна замаяно глава и се втренчи в Чейс.
— О. Това си ти.
— Можеш ли да се движиш? Ранен ли си?
Той се ухили.
— Да. Какво беше това? Като че ли Бог ни порази с огън.
— Не беше Бог, а само Мичъл. Но щом го пипна, ще го изритам право при Господ. С мен ли си?
Максимов кимна и Чейс му помогна да се изправи.
— Какво ще правим?
— Тръгваме след Мичъл. Той отвлече Нина и открадна меча — а аз не възнамерявам да позволя на това копеле да се измъкне с тях. Да вървим.
Те тръгнаха надолу по хълма, следвайки въжената линия. Морският бриз беше отвял по-голямата част от прахта и Чейс вече имаше много добра видимост към базата. Забеляза някакво движение на кея.
— Мамка му! — Въпреки че фигурките едва се забелязваха от това разстояние, Чейс знаеше, че само един човек може да носи друг на рамото си — особено ако този, другият, имаше дълга червена коса.
Беше ясно къде я носи Мичъл. В далечния край на дървения кей имаше две малки лодки. Бягството на агента на DARPA нямаше да се осъществи по въздух, а по вода.
Трябваше да тръгне след него — или да му попречи да избяга с нея.
— Няма да успеем да го хванем! — каза Максимов, но Чейс вече мислеше иначе, защото се приближаваха до друга преобърната кола. Това беше мерцедес GL класа, а един мъж, в когото разпозна един от техниците, висеше окървавен през счупеното предно стъкло. Той беше успял да избегне касапницата на Мичъл и се беше опитал да избяга, но подземната ударна вълна беше преобърнала джипа. Когато се приближиха той осъзна, че двигателят още работи — от ауспуха излизаше пушек.
— Колко си силен? — попита той руснака. — Колкото Арнолд Шварценегер?
— Арни ли? В сравнение с мен той е като момиченце! — отвърна гордо руснакът, изпъвайки масивните си ръце.
— Страхотно! Тогава ще ми помогнеш да преобърнем това нещо!
Приближиха се до мерцедеса. Чейс го хвана за предната броня, Максимов — за задната, напънаха се и изправиха двутонния джип върху гумите му.
— Няма да стигнем навреме. Пътят е много дълъг — рече Максимов.
Чейс отвори огънатата врата и измъкна трупа на шофьора.
— Не ни трябва път. — Седна в джипа и затегна колана. Кабината беше пълна с натрошени стъкла и въздушните възглавници висяха празни от отделенията си, но иначе всичко останало като че ли работеше. — Идваш ли?
Максимов се настани в мерцедеса и неуверено погледна Чейс.
— Ще успеем ли?
— Трябва. — Мичъл беше изминал една трета от разстоянието до кея. Чейс насочи джипа право надолу по хълма. — Да опитаме малко оф роуд!