Кърмата на подводницата продължаваше да потъва и носът й се вдигна над водата, без да има какво да го крепи и корпусът на грамадния воден съд започна да се огъва.
Много скоро щеше да потъне.
Мичъл стисна парапета, за да се закрепи по-здраво, и замахна.
31
Но Чейс вече го нямаше там.
Той скочи от мостчето. Острието разряза мократа му риза и одраска раменете му, но той успя да се хвърли във водата, която пълнеше отсека.
Въпреки че успя донякъде да смекчи удара, той остана без дъх. Прииждащата вода го блъсна в една от пусковите тръби. Той се вкопчи в нея и показа главата си на повърхността, кашляйки.
Погледна нагоре и видя как Мичъл оглежда водата, след което тръгва обратно към люка. Спря се пред него, поколеба се за миг, след което се обърна и тръгна по мостчето към носа с меч в ръка.
Чейс знаеше защо американецът се спря. Той се беше качил на борда на подводницата с два трофея, но беше преценил, че само единият от тях е незаменим. Беше взел Екскалибур, а беше оставил Нина да се удави.
Чейс заплува през водата, докато не достигна до стълбата и се изкачи по нея. Край него се разнасяха почти животински звуци. Подводницата продължаваше да потъва и ракетният отсек се пълнеше все повече с вода.
Стигна до мостчето. Дори не си помисли да тръгне след Мичъл; вместо това хукна към отделението за перископите и се изкачи през задния му люк, озовавайки се отново пред стълбата към контролната зала. Повя студен, зловещ вятър — прииждащата вода изтикваше въздуха от помещенията.
Когато влезе в залата, подводницата вече се беше наклонила с повече от петнайсет градуса и предметите, които не бяха добре закрепени, се плъзгаха по пода. Нина продължаваше да лежи в ъгъла. Чейс претърси залата за медицинска аптечка. Забеляза малък шкаф, маркиран със зелен кръст и извади от него малко пластмасово куфарче. Прехвърли съдържанието му, маркирано на кирилица, и откри онова, което му трябваше — амоняк. Счупи ампулата и я поднесе под носа на Нина.
В първия момент нямаше никаква реакция. След това:
— Кхъ! Какво е… какво е това, по дяволите! — промърмори тя, като се опитваше да извърти главата си по-далеч от вонящата ампула. Тогава забеляза подпухналото и окървавено лице на Чейс.
— Господи, Еди! Добре ли си?
— Трябваше да видиш другия — отвърна той с болезнена усмивка.
В залата се разнесе продължителен жален стон, последван от подобни на стрелба изпуквания — нитове продължаваха да се късат. Подводницата потрепери, стрелката на инклинометъра бързо се издигаше. Нина се огледа, след което объркано наведе глава, оглеждайки ъглите на стаята.
— Намираме се в подводница — обясни й Чейс.
— Защо?
— Дълга история. Но трябва да се махнем колкото се може по-бързо от тук, защото потъва.
— Какво!?
— Да, знаех си, че това ще те разсъни бързо. — Той й помогна да се изправи.
— И как, за бога, ще се махнем от тук?
— Не знам.
— Можем ли да се изкачим до, как й беше името, кулата за управление? Може да намерим някой спасителен пояс!
— Заслужава си да опитаме — реши Чейс. Беше забелязал друга стълба вляво от люка, през който беше влязъл в контролната зала. Тя можеше да води само към кулата за управление. — Внимавай къде стъпваш, това нещо потъва със задницата надолу. Наклонът ще се увеличава все повече.
— Къде е Джак? Ами Екскалибур?
— Последния път, когато го видях, той тичаше, носейки меча, към носа.
— Защо не го спря?
Той я погледна и сви шепи, сякаш сравняваше две тежести.
— Изборът беше труден — нали се сещаш, жената, която обичам…
— О, добре де! Ох! — Кракът на Нина се подхлъзна, тя падна върху наклонения под и се търкулна към задната преграда, която беше на път да се превърне в нов под. Чейс се хвана за страничните перила и се приближи към нея, докато тя надничаше през люка.
— Ъъъ, Еди?
— Да?
— Виждам вода. Тя не трябва ли да е отвън?
Той надникна над главата й. Водата наистина бе навлязла в сонарната зала. Стълбата, която беше видял, вече беше напълно залята.
— Гръм и мълнии! Добре, план Б.
— Имаш план Б?
— Не, но ако ти имаш, ще бъде страхотно!
Още незакрепени предмети се разбиха на пода. Микрофонът на комуникационната конзола увисна на кабела си. Подводницата вече се беше издигнала на трийсет градуса и наклонът се увеличаваше. Инклинометърът изтрака, тъй като беше достигнал лимита си.
Щом първата вълна се разби в краката й, Нина отскочи от люка.
— Какво ще кажеш да го затворим? — Тя затръшна тежката метална врата и завъртя заключващото колело няколко пъти, след което посочи към висящия микрофон. — Ами това радио? Не можем ли да се обадим за помощ?
— На кого? Руснаците няма да ни стигнат навреме — ако, разбира се, приемем, че не ни застрелят на място за това, че сме потопили една от ядрените им подводници.
— Може би, но може и да ни кажат как да се измъкнем от това нещо.
— Ако говорят английски… — започна Чейс, но Нина го прекъсна.
— Това телефон ли е? — попита тя, сочейки с пръст един уред на стената до радиостанцията. Като че ли беше монтиран допълнително, нямаше утилитарния и военен дизайн като останалите неща в подводницата.
— Да, сателитен телефон.
— Страхотно! — Тя се изкатери по закованите за пода крака на чертожните маси и се изкачи върху перископа, за да стигне до конзолата.
— На кого ще се обадиш? — попита я Чейс, който я следваше объркан.
Нина потисна почти автоматичния импулс да извика „На ловците на духове!“.
— На някой, който разбира нещо от подводници! Колко е часът сега в Ню Йорк?
Чейс погледна към часовника си, но видя само гола кожа: часовникът му беше конфискуван преди да влязат в съоръжението на Васюкович.
— Не знам, май някъде късно след обяд.
— Да се надяваме, че все още е в офиса си… — Тя вдигна слушалката и я притисна към ухото си, след което натисна зеления бутон на телефона. Чу сигнала. — Да! — Тя набра номера по памет и зачака, като непрекъснато променяше позицията си заради накланянето на пода.
Чу се изщракване, последвано от глухи статични пропуквания.
— Работи! — извика тя, щом се чу сигналът за позвъняване. След няколко секунди се обади рецепционистката на АСН в Ню Йорк. — Лола! Обажда се Нина Уайлд. Случаят е спешен — веднага трябва да ме свържеш с Мат Трули!
Лола не изгуби време в задаване на излишни въпроси, а веднага набра вътрешния номер на Трули. Ново иззвъняване, две, три…
— Ало? — каза Трули.
— Мат! Обажда се Нина.
— Хей, какво става?
— О, нищо особено. Само дето двамата с Еди сме затворени на борда на една потъваща руска подводница.
Дори със задължителното закъсняване при сателитна връзка, на Мат му трябваше доста време, за да отговори.
— Наистина ли?
— Да! Наистина! Нали каза, че си бил на руска подводница — кажи ни как да се измъкнем от тук!
— Бил съм на една руска подводница, но те всичките са различни. Какъв модел е?
— Ами… голям! Еди, какъв модел е подводницата?
— Тайфун — отвърна Чейс.
— Тайфун — повтори тя. — Намираме се на мостика и не можем да стигнем до стълбата зад нас, защото е под вода!
— Когато казваш мостик какво имаш предвид? Наблюдателницата или главната контролна зала?
— Какво? — Нина поклати отчаяно глава. — Второто! Мат, ние ще умрем! Измъкни ни от тук!
— Никога не съм бил на Тайфун — качвал съм се само на Сиера! — възрази Трули. — Но пък съм чел доста за тях. Чакай да помисля.